Новините днес

Paranoia – Технологична приказка с очакван край

Съвсем случайно се оказах в едно от софийските кина вчера, налагайки ми се да чакам четири часа до края на работния ден на вече завърналите се отпускари. И докато си мислех, че всъщност малките момичета, тичащи около мен, са се запътили да видят своите идоли от 1D, то в полезрението ми попадна постера на Paranoia. Доста слабата му рекламна кампания у нас не предвещаваше нищо добро, но пък постер с Харисън Форд и Гари Олдман не е нещо, което няма да привлече поглед. Трейлърът го бях гледал, но така и е останал във времето. Нищо де – поне убих два часа от полагащите ми се четири.
Преди два дни говорих за Лиъм Хемсуърт и неговите актьорски заложби. В „Empire State“ пичът не показа нищо, с което да ме заинтригува. Фактът обаче, че е на една сцена с титани като Форд и Олдман е показателен, че ако не друго, то поне ще се постарае повече. А всъщност излязох прав – наистина не беше такова дърво, каквото очаквах да бъде. Огромното вдъхновение, което струи от екрана, е прихванато от австралиеца и е толкова видно, че се надявам отсега нататък все така да се старае.
Режисьор на „Paranoia“ е Робърт Лукетич – име, което досега свързвах все с лековати комедии като „Legally Blonde“, „Monster-in-Law“ и „The Ugly Truth“. Специално последният, с участието на Джерард Бътлър, остава завинаги в сърцето ми с една-единствена сцена, която съм превъртал около милион-милион и един пъти. (Героят на Бътлър по телефона в откровен разговор с дебела зрителка, която той учтиво нарича Шрек). Лукетич направи и комарджийския „21“, макар че филмите за комар след „Casino“ се гледат винаги с едно наум.
Не знам дали „Paranoia“ ще остане един от добрите филми на Лукетич, независимо от актьорския състав. Филмът изобилства от неточности, които не са толкова неприятни, но дразнят и не се връзват със сюжетната линия.
А сюжетната линия е малко по-плоска, отколкото трябва. Адам Касиди (Лиъм Хемсуърт) е младо момче, което работи в една от двете най-големи технологични компании в света. И макар че е там от доста време, неговата заплата не мърда и като всеки нормален човек и той иска своето. Още повече, че издържа сам себе си и болният си баща. За целта той и колегите му подготвят проект, с който се надяват да впечатлят големия си шеф – английското конте Никълъс Уайът (Гари Олдман), собственик на едноименната техно компания. Уайът обаче на бърза ръка порязва амбициите на младите техничари. Останали без работа, те на бърза ръка се възползват от кредитна карта на компанията. Това е и лошата шега за Адам, който съвсем скоро е разкрит от бившия си шеф. Пред заплахата от затвор той приема задачата да се внедри в конкурентната компания Айкон (не го изписаха iCon, за щастие), управлявана от бившия съдружник и приятел на Уайът, Джок Годард (Харисън Форд). Макар и недолюбвана, задачата за промишления шпионаж е приета от нашето момче, което трябва да открадне тайните на компанията. Кашата започва, когато в играта се замесва и красивата маркетинг директорка на Годард, Ема Дженингс (Амбър Хърд).
Много скоро корпоративната игра между двете компании с Адам по средата ще прерасне в параноя, от която изходът ще бъде само един…. (почти като ревю върху обложка на пиратска видеокасета).
Да, темата със сигурност звучи актуална. Във време, в което технологичният свят се диктува основно от американската Apple и южнокорейският им конкурент (и партньор) Samsung, такъв филм се поглъща жадно от техно гийкове и други, запалени по трилърите хорица. Проблемът обаче, който се забива като псувня на Денис Хопър от „Пирон от стомана“ в мозъка на всеки един, гледащ филма – Ако тези компании, представени във филма, са най-големите в света, то защо използват продукти на Apple? Ябълката на Джобс буквално е навсякъде във филма – виждаме я навсякъде около действието – лаптопи, таблети, айфони! WTF? Нали именно двамата герои на Олдман и Форд са технологичните богове, които диктуват дигиталния свят?
Филмът страда и от липса на съспенс – сюжетът следва една точно определена линия, която си върви гладко и дори репликите могат да бъдат предвидени. Никой не се е постарал да сплете сценария – той си тече лекичко и очевадно, без да е нужно зрителят да се напряга излишно.
Всъщност Paranoia не е лош – ненатоварващ, с лек сценарий, който позволява да бъде убито малко време в излишък. А и винаги е приятно да гледаш титани на киното, било то и в такава лековата история. Този филм би изглеждал добре и на телевизора вкъщи след тежък работен ден – все пак е хубаво да се види, че има и други шефове. 🙂

Leave a comment

Your email address will not be published.


*