Новините днес

VHS Спомени: Как станах пожарникар, адвокат и престъпник

Никога не се е случвало да пиша рецензия на филми, които съм гледал многократно – не виждам особен смисъл в това, а и едва ли ще мога да изразя всичките си емоции, след като те вече са притъпени в миналото. Написаното няма да отрази обективно всичко, което съм изпитал първоначално или ще наблегне върху дълго обмислени аспекти на видяното, което ще се отрази негативно на първоначалната ми идея, когато стартирах блога.

Поводът да пиша това обаче е друг. През изминалия уикенд направих нещо, което се канех да извърша от много дълго време. Качих се на тавана и разрових из множеството кашони, за да открия старите видеокасети. Същите тези касети, които родителите ми редовно купуваха през деветдесетте години, гордо стоящи с години на една специална, дървена етажерка в хола.
Касетите отдавна не са там, а етажерката извършва в момента съвсем различни функции от първоначално заложените й.

На тавана откривам не само кашоните, но и прилежно подредените от майка ми хиляди вещи, които вече не са толкова прилежно подредени. За тях едва ли ще пиша точно в този блог, но е напълно възможно да отнеса шамар зад врата заради разхвърлянето им. Нищо, че съм висок почти два метра, а за шамара е нужно майка ми да се качи на столче.

Надничайки в кашоните, то аз мигновено бях връхлетян от толкова много спомени, че почти ми се зави свят. Спомням си многото часове, прекарани пред чисто новия за времето си телевизор, под който гордо стоеше черния плеър AKAI, наричан от нас с простичкото „видеото“. Това „видео“ е въртяло повече филми, отколкото аз съм способен да изгледам през живота си. След като то се развали, чрез него придобих и някои технически компетенции като работа с отвертка, почистване на четяща глава с ракия, както и спасяване на намачкана лента с помощта на много нерви и търпение.

Сред красотата, събрана вътре, откривам някои класики като „Танцуващият с вълци“ (в оранжева кутия, революционна за времето си), „Черен дъжд“ на Ридли Скот с огромна зелена обложка, „Кръстникът“ на три RAKS касети, “Да умреш млад“ с Джулия Робъртс, „Голият пищов“, преведен по тогавашните стандарти „Пищов без предпазител“ с Лесли Нилсен, „Крайпътна къща“ с Патрик Суейзи, френския „Ако тя каже да, аз не казвам не“, върху който е записан абитуриентския бал на сестра ми поради липсата на празни носители през 1994 г., „Един мъж, една жена и една банка“ с Доналд Съдърланд, „Нос Страх“ с Де Ниро (който ме направи фен на Де Ниро завинаги), „Батман се завръща“, купен от пазара в Ботевград, както и два игрални филма за „Костенурките нинджа‘, подарени ми за седмия рожден ден.

Впечатление обаче ми правят три филма, които ме маркираха като киноман за следващите години. Три касетки, които все още работят, без да се сърдят, че са експлоатирани като трудоваци от строителни войски. Три касетки, които ме накараха да съм отново детенце и да си мечтая за бъдещата професия. Нито една от тези професии не са факт към днешен момент, но пък споменът за тях ще вирее и ще се проектира в съзнанието ми завинаги.

Първия филм, който носи много спомени, е „Обратна тяга“ на Рон Хауърд. Касетата е записвана нейде из пиратски, домашни студия, защото дори не е удостоена със собствена обложка. Стояща в черната си, поликарбонатна опаковка с огромен надпис RAKS, тя сякаш ме повика и каза – пускай ме, че няма време. Добре, че все още притежаваме вкъщи перфектно работещ видеоплеър.„Обратна тяга“ болезнено ме парна под лъжичката и остави горяща следа, която чувствам и сега. Още с първите акорди на музиката на Ханс Цимер се просълзих и не можах да осъзная дали плача затова, че съвсем скоро момченцето с пожарникарска каска ще остане без баща, или плачех по безвъзвратно отминалото си детство. Все си мисля, че беше второто. „Обратна тяга“ за мен е огромен филм, защото, поставен пред него, се чувствам като шестгодишен хлапак, мечтаещ за професионалната си реализация като пожарникар. Не станах пожарникар, но все още ме влече да си играя с кибрит, запалки и да пускам пиратки в терасата на комшиите. Все се чудя – как може след толкова години да не разберат, че именно аз им мятам пиратки на откритата тераса?
През цялото времетраене на „Обратна тяга“ знаех кой след кой кадър следва, кой герой се появява за последно и защо, по дяволите, Брайън трябва да довърши делото на баща си. И ревах. Ама много. Все едно след филма ме очакваше нищо повече от разочарование. До ден-днешен смятам „Обратна тяга“ за огромен филм, пред който дори гениални епоси на киното бледнеят и стоят като палета.
Втория филм, който изрових, е „Братовчед ми Вини“. Отново със симултантен дублаж, но пък за сметка на това гениален. Благодарение на Джо Пеши и неговият Вини проядох гриц, разбрах, че в САЩ имат проблеми с холестерола, че съдебната им система не работи като хората, научих значението на думата „акуратност“ и че най-важно за мен е да бъда адвокат-тарикат, който понякога прекарва нощите си в пандиза, за да успее да се наспи след тежките съдебни дела.
Дори и днес не смятам, че има по-гениално направена комедия от „Братовчед ми Вини“. От години притежавам филма и на DVD, но без дублажа филма губи част от своето очарование. Слава на боговете на лентите, че ги поддържат живи и пазят своето за упорити като коза пред бъзе хорица, които нямат нищо против да ги терориризат след повече от двадесетгодишна вярна служба.
За участието си в „Братовчед ми Вини“, Мариса Томей взима Оскар за поддържаща женска роля, а Джо Пеши доказва, че го бива не само като гангстер, но и като блестящ комик.
За протокола – не станах и адвокат.
Третия филм, с който уплътних свободното си време, е „Гангстери” на Майкъл Карбелников с Крисчън Слейтър, Патрик Демпси, Майкъл Гембън и Антъни Куин. Лишен от каквито и да било художествени качества, “Гангстери” представя изключително точно живота на Лъки Лучано, Майер Лански, Бъгси Сийгъл и Франк Костело. Този филм предизвика у мен интереса за изследване на италианците и техните престъпни привички, а и ме накара да задълбая доста надълбоко в жанра.
Години по-късно защитих магистратура по корпоративна сигурност с разработка, посветена на Коза Ностра.
Покрай „Гангстери” не станах и гангстер.

 

                                      Станах най-обикновен киноман.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*