Новините днес

„Проклятието над Прогонващия духове“ на Джоузеф Дилейни

Съвсем наскоро писах ревю на „Чиракът на прогонващия духове“ – книга първа от поредицата „Хрониките Уордстоун“ на Джоузеф Дилейни, вдъхновила филма „Седмият син“ на Сергей Бодров с Джеф Бриджис и Джулиан Мур. Все още съзнанието ми не успява да побере тоновете малоумие, събрани в тази екранизация, на фона на страхотното фентъзи на Дилейни, пресъздадено върху белите страници.

Разбира се, в много от случаите най-важни са финансовите постъпления и благодарение на „Седмият син“, читателите масово се отдръпнаха от книжните първоизточници, нанасяйки сериозни вреди върху творчеството на автора, който обаче по никакъв начин не заслужава това. Тъй като току що приключих с четенето на книга втора от поредицата, то би било немислимо да не споделя впечатленията си от тази книга веднага след затварянето на корицата.

Независимо от маркетинговото решение на Intense Books/Локус Пъблишинг да използват филмовия плакат за корицата на продължението, то за огромно щастие книгата няма нищо общо с филма – и това е единствено и само в неин плюс. Като във всяко фентъзи, особено от британски автор, действието надгражда предишните събития и в „Проклятието над прогонващия духове“ нещата стоят по абсолютно идентичен начин, а именно – напрежение от страница първа, очертана красота от измислен свят и най-вече леко четене, придружено от приятен послевкус в мозъчните клетки.

Читателят има огромното удоволствие отново да се срещне с Том Уорд – седми син на седми син, чиято съдба е определила той да бъде прогонващ духове – специална и ненавиждана сред мнозина професия, която обаче е изключително полезна за обществото, обзето от вещици, призраци и всякакви други митологични създания, тормозещи обикновените хорица. След като Уорд стана чирак на сър Грегъри в първата книга и успя да се пребори със злата вещица Майка Молкин, сега ние имаме възможността да го видим шест месеца след тези събития. Нашият герой Том е възмъжал и е започвал още по-активно да усвоята занаята си, докато се бори със злините в Графството. Неочаквани събития, свързани с брата на сър Грегъри, изпращат нашите герои в Прийстаун – град, обитаван единствено от свещеници. Там, в местната катедрала, зла сила, наречена Изчадието, е решила да вземе надмощие и само Том и Прогонващия духове ще имат възможността да се справят. Дали обаче наистина се справят и кой не желае тяхното присъствие в градчето?

Както и първия път, и сега в книгата в детайли са описани множество създания, излезли изцяло от английския фолклор, чиято цел е единствено смразяването на кръвта на читателите (и особено по-младите от тях). И тук витаещият страх е в достатъчно големи дози, за да ви накарат да потръпвате при мисълта какво би ви се случило на вас в такова положение. Действието е достатъчно добре развито само в 263-те страници на книгата, а допълнителните бележки, подписани от самият Том Уорд и картите на Дилейни внасят допълнителна яснота при четене.

Би било изключителна грешка от моя страна ако пропусна задоволството си от атеизма на Дилейни и тоталното и запълващо антирелигиозните ми сетива безмилостно потъпкване на църковното дело. В тази книга Джоузеф застъпва особено много влиянието на християнската религия върху езическите същества, които обитават народните митологии. Както сме добре запознати от действителността, най-неприятните герои в книгата са именно свещениците с техните corrupted-minds, лоши помисли и желания за лично облагодетелстване от заобикалящия ги свят. Още от първия досег с тях става ясно за предателствата им спрямо възгледите, които изповядват, както и тезите им относно „мирното“ съжителство на низшите касти спрямо богопомазаните служители. Дори само това да беше основата на книгата, то пак бих дал десетте си точки по шестобална система в ползва на Дилейни, който развива по особено приятен начин тези религиозни престъпления. В „Проклятието над Прогонващия духове“ читателите ще станат свидетели на варварското изгаряне на клада на млади жени, обвинени във вещерство, което по принцип и само по принцип е било напълно нормално за Средновековието.

„Проклятието над прогонващия духове“ ще ни срещне отново и с Алис (ех, тази Алисия Викандер), която отново има централно място в живота на Уорд, а предполагам и след това. Алис е може би и най-симпатичната вещица, която се е появявала досега в полезрението ми и със сигурност е любимата ми героиня от книгата.

„Проклятието над прогонващия духове“ е много, много приятно четиво, с което запълних тази работна седмица и което искрено препоръчвам на любителите на „лекото“ фентъзи. Цената на книгата е символична, а удоволствието е повече от достатъчно. И за да бъде усмивката ми до широка до предела на своя максимум, до мен стои „Тайната на Прогонващия духове“ – книга трета от поредицата „Хроникиките Уордстоун“. Мисля, че дори по тъмно нетърпението ми ще бъде повече от голямо и ще я разгърна още сега!

Leave a comment

Your email address will not be published.


*