Новините днес

Son of Saul / Синът на Шаул

от Радослав Тодоров

Синът на Шаул /Son of Saul/ – унгарският носител на награда Оскар в надпреварата за чуждоезичен филм на Академията определено ни показва един нов кино-подход, дръзко намиращ своето място в съвременното кино. Дебютният филм на режисъорът Лазло Немеш ни въвежда в една доста клиширана и многократно експлоатирана тема, каквато е тази за Холокоста, но я пречупва през една доста по-различна призма, през един доста по-различен обектив – този на невидимият тласък, който ни кара да търсим човещината в нас, дори и в сиви времена в които устоите на морала се разпадат и хуманизмът гние и капе от измършавялото туловище на някогашното човешко съсловие като мъртва плът. Това е кино с духовна насоченост – историята преминава на заден кадър, сюжета и случващото се остават размити в далечината, а ние следваме главният персонаж в неговият личностен път към спасението на неговата душа.

„Синът на Шаул“ не е прочуствен, сантиментален, нравоучителен или поучителен филм. Той се различава коренно от останалите филми, които засягат подобна тематика. Въпреки, че наглед филмът е стъпил здраво на един солиден натуралистичен праг, всъщност тягостната обстановка, изпълнена и напоена с песимизъм и безнадеждност служат единствено за платформа, през която душата на Шаул преминава към нейното изкупление. Пренасяме се в самият край на втората световна война – 1944 година в едно от най-пагубните места в световната история – концлагерът в Аушвиц, във времена, в които унищожителната за Европа война е пред своя край, а хуманизмът залинява. Шаул Аушландер е унгарски евреин, член на Зондеркоманда в Аушвиц. За незапознатите, Зондеркомандата е персонал от цивилни лица, които служат в концетрационните лагери и прочистват след масовите екзекуции (изгарят труповете, хигиенизират, разчистват човешката „мръсотия“) и в много случаи, както във въпросният филм, те са част от самото етническо съсловие, за което са предназначени лагерите. Главната им мотивация да вършат това е да спасят собственият си живот или поне да отложат максимално своята гибел. Шаул е типичен пример за човек, който чрез своето отчаяние и страх е притъпил своите чуства – той действа монотонно, като биологичен робот, следвайки ужасяващото естество на своята професия без никакво противоречие, без никаква следа на вътрешна борба, и това би било пагубно – човещината в него се е изпарила и е останал единствено инстинкт за самосъхранение, който го ръководи изцяло. След поредната екзекуция на евреи в газовите камери, той става свидетел как едно малко момче успява да оцелее сред всички останали. Това, което приковава вниманието му е борбата за живот и за всяка една глътка въздух след обгазяването, а детето е само едно сред всички останали трупове. Естествено, това е за кратко и неговият жизнен нагон бива безкомпромисно потушен, но борбата му за живот успява да разбуди нещо в Шаул. Неговият празен живот, неговото абсурдно безмислие, съзерцават нов смисъл. Той иска да погребе това момче, както подобава, според еврейската традиция, иска да го изпрати от този свят както един баща би изпратил собственият си роден син.

Това е скритата вселенска енергия, която намира и възражда човешкото във всеки един от нас. Шаул знае че, животът му е изпразнен от смисъл, той знае че никога няма да се върне към предищното статукво да бъде отново нормално човешко същество, след това през което е преминал през кръговете на човешкият изкуствен ад, доста по свиреп от този на Данте Алигиери. Той проумява. че погребението, което може да организира за това малко момче е на пръв поглед нещо безмислено, нещо незначително в тези дяволски времена, че усилията, който ще изразходи за това може би ще му костват всичко, но въпреки това той не се отказва. Нещо го подтиква да го стори, нещо необяснимо, нещо действащо на съвсем различна честота, нещо което прелива от нашата реалност, може би част от това, което ни прави хора, което е заспало, закърняло в тези животински изпепеляващи живота времена. Тук се намесва и иновативната кинематография на Немеш. През цялото време той следва с камерата главният герой, като че ли камерата се превръща в този тласък, който го подтиква да продължава напред. Шаул се стреми да погребе малкото момче, да го изпрати неопетнено от тази злостна земя – прави го докато търси отчаяно равин сред всички военнопленници, прави до докато подтиква лекарят да му съдейства, дори несъзнателно проваля план за бунт на членовете на Зондеркоманда единствено да изпълни своят завет. Малкото момче е негов син, не материален син – а духовен син, момчето е една метафора, на зрънцето човечност, която остава в нас и понякога точно преди да угасне вовеки веков, успява да се запали отново и да пробие сивата мъгла на безнадеждноста. Шаул не успява да спаси момчето, Шаул не успява да погребе момчето, Шаул не успява да спаси живота си, но въпреки това успява да спаси душата си. Защото усилието понякога е по-важно от целтта. Във финалната сцена, в която той заедно с избягалите работници се крие в дървена колиба, сцена, която директно ни препраща към един друг доста по експлоативен но и брутален филм на име „Ела и виж“ – той поглежда и вижда малко момче, което го гледа сред гъсталаците до колибата, право в очите. Безизразната физиономия на Шаул преминава в усмивка, искрена усмивка, единствената усмивка в лицето на Шаул, както и единствената усмивка в целия филм. Той е спасен. Момчето се затичва през гората и преминава покрай група германци, които се готвят да щурмуват бунтовниците. Филмът завършва с изстрели в далечината и малкото момче, което бяга в далечината.

Чудовищно силен финал. Момчето е символ на невинноста, на зрънцето човечност, на това което първо започва да гасне в сурови периоди като Втората световна война, но никога не угасва докрай. След всичките ужаси които са били препядствие пред хората през вековете на съществуването ни, винаги човешкото остава съхранено. Дори и да е наранено, ампутирано, осакатено, то съществува, защото в него се крие скритата есенция, която ни дава правото да се нарече „човек“.

Чрез кинематографията, за която споменахме по-горе, Лазло Немеш превръща „Синът в Шаул“ в съвсем различно изживяване. Филмът е откровено труден да проследяване, а сюжетът, многото персонажи, хаотичността, от която сякаш ни намигат натуралистичните сюжетни линии на покойният Робърт Олтман са главният проблем, който намерих в заглавието, но авторът оставя това на заден план, за него е важно какво се случва единствено с главният персонаж Шаул. Всички зверства, всички чудовищни неща, които се случват покрай главният герой не са показани, те са извън фокус, размазани, авторът не се стреми да прави сензация чрез експлоатация и тежки кървави сцени, това е правено вече хиляди пъти. Той се стреми да разказва историята единствено чрез героя, намеквайки за неговите чувства и вътрешни борби. Казвам намеквам защото актъорът, който играе Шаул – унгарският поет и художник Геза Ръоринг върши перфектна работа. Неговата физиономия не придава почти никакви емоции, но същевременно казва толкова много. Ръоринг е перфектен като Шаул – човек, който отдавна се е превърнал в скот, в роб, в биологичен робот.

Запитан относно сравненията между „Синът на Шаул“ и „Сивата Зона“ – друг филм на тема Холокост с подобна тематика, но доста по повърхностен, режисъорът Лазло Немеш отговаря: „Моят филм е анти-Сивата зона“. Филмът печели редица награди като награда Оскар за чуждоезичен филм, Златен Глобус, награда на критиците, награда на асоциацията на критиците в Лос Анджелис, награда на Американският съюз на кинематографите и още много. С първият си филм Лазло Немеш определено стартира подобаващо своята кариера, която ще следим с интерес и занапред.

1 Comment on Son of Saul / Синът на Шаул

  1. е ама защо разказахте филма бе шпичове

Leave a comment

Your email address will not be published.


*