Новините днес

Independence Day: Resurgence / Денят на независимостта: Нова заплаха

от Радослав Тодоров

Когато преди няколко месеца видяхме първия трейлър на дългоочакваното продължение на един от най-култовите летни блокбъстъри в историята – „Денят на независимостта“, останахме меко казано с противоречив вкус в устата – най-вече заради отвратителната директива на Холивуд да дои до последната капчица всеки един култов и любим френчайз.

Самият трейлър не ни изненада с нищо ново, но фактът, че носеше името „Independence Day“ беше достатъчен атестат да ни накара да го чакаме с поне частично запален интерес. По-голямата част от каста – вече посивели и избръчкани пенсионери, се завърна. Най-голямата новина беше, че Уил Смит няма да се появи в продължението и това лично не ми се понрави, защото все пак именно „Денят на независимостта“ е големия пробив на Уил в Холивуд и той е първата асоциация, когато стане въпрос за този филм. Големите финансови претенции на Смит, продиктувани и от личното му нежелание, се оказаха повече от важна причина и неговия персонаж беше изтрит по-най безличния начин в кино-историята. Язък бих казал аз, наздраве би казал най-големия фен на Уил Смит в тази долина на пуканковото царство (бел. ред. Найденов ненавижда Смит). Знае ли се – може би просто Смит е искал да не рискува и да участва в поредният провал в напоследък доста поувяхналата му кариера. Можеше да прати Джейдън да играе сина му или поне да опита да го изиграе.

Както споменахме вече, оригиналния „Independence day“ е guilty pleasure за всеки един киноман. Трудно да мразиш този филм, абсурден с cheesy диалога и в същото време изпълнен с знакови ефекти за времето си – оригиналът беше превъртан десетки пъти на касета в края на 90-те години. Когато го гледах за първи път, аз не знаех къде се намирам и гледах като халосан от тухла „четворка“. Нямаше до този момент подобен аналог в киното – извънземни нашественици, взривове, някои от най-мащабните сцени на унищожение, надъхващи персонажи – плоскички, но пък харизматични и за сметка на това перфектни за едно яко лятно киноизживяване на един хлапак. Когато си изранал през 90-те и видиш подобно зрелище, няма как този филм да не се превърне в нещо специално, култово, което дори и 20 години по-късно те връща към едно приятно, носталгично чувство. „Independence day“ е любимия филм на цяло едно поколение, отраснало в кварталните видео-клубове. Всички си спомняме как подскачахме от кеф на култовата сцена, когато Уил Смит приспа пришълецът с прав удар, на който може да завиди и покойния Мохамед Али. Същото беше и при сцената, в която откаченяка Ренди Куейд се вряза със своя изтребител в сърцето на кораба, или паметната реч на президента, изигран от великият Бил Пулман – толкова много спомени, които ескалираха. Просто един филм, който те надъхваше и те караше да го гледаш отново и отново и отново.

Точно това беше главната причина да отидем и да гледаме продължението. Пределно си направихме сметката, че филма няма да притежава този чар на първата част – най-вече защото самият трейлър имаше някакъв особен аромат на посредственост и липса на оригиналност.

„Independence Day: Resurgence“ се прехранва най вече от трупа на легендарния си предшественик, като променя доста самата насока на историята, премятайки ни през една черна дупка, обсипана с по-малки дупки в сюжета – само за да достигнем до крайният резултат. Няма го това напрежение от оригинала, в който очакваш да видиш извънземните и тяхната атака, няма го този градеж в персонажите. Всичко в Resurgence е предварително, изкуствено постлано – сюжетът се опитва да е комплексен, да вкара нови идеи, нова насока в историята – но изведнъж всичко става прекалено натруфено и излишно. Новите персонажи не допринасят с много. Младите актьори, начело с Лиъм Хемсуърт са доста еднопластови, като че ли изрязани от картон. Честно казано почти на никого не им пукаше за тях, докато в първата част няма нито един безличен персонаж – нито един. Добрите неща във филма идват от завръщането на някои от старите муцуни – най-вече на страхотният Бил Пулман, който е MVP-то на филма – и всичко добро минава през него. Добрият стар президент Уитмор може и да изглеждаше като изсъхнала стафида, но всички негови сцени успяха да вкарат някаква драматична тежест в иначе доста едноизмернияти простоват сценарий. Изкефихме се и на завръщането на култовия Доктор Бракиш Окун, изигран от самият Командир Дата – Брент Спайнър. Всички забавни сцени минаха покрай него, а той самият беше променен според времената и нравите на нашето време в една доста по-розова посока.

Бяхме разочаровани най-вече от Джеф Голдблум, който не допринесе с почти нищо за филма, освен с присъствието си. С нищо не допринесе и Шарлот Гейнсбърг, която още не знаем какво правеше в този филм, освен да си вземе солидния хонорар. Химията й с Джеф Голдблум беше една от най-лошите, които сме виждали в последно време и честно казано любовната им история беше покъртително зле написана, без никакво развитие. Приятната изненада за мен лично беше, че бяха дали цяла отделна една сюжетна линия на един мой много голям любимец, а именно героя на Джъд Хърш – бащата на Левинсън (Голдблум). Голям фен съм на Хърш още от култовия сериал „Такси“, където раздираха всичко заедно с Дани ДеВито и всички негови култови роли през 90-те. Джъд на заветните 80 години определено показва как се прави на доста от по-младите си колеги. Когато дори бащата на Левинсън допринася повече за филма от самият Левинсън, то това говори достатъчно за приноса на Голдблум в този филм. За новите персонажи ще кажем само едно нещо: те са били дело на някой отегчен второкласник, който се е чудил какво да прави, докато е бил наказан в ъгъла в час по „Бит и Култура“.

Сам по себе си филмът е ако не друго, то поне забавен за гледане. Ако не се опитвате да се хванете за всички абсурди, зеещите дупки по сюжета и липсата на градеж на персонажите, а просто гледате за разтоварване с минимална мозъчна дейност – бих казал че е сравнително приемлив. Ако очаквате сериозно продължение на един от най-мащабните филми на 90-те, което да Ви остави екзалтирани и надъхани, по-добре се преориентирайте към някое друго заглавие. Роналд Емерих поне не ни е спестил от неговият фетишизъм за взривове, гърмежи и разруха. Чакаме с нетърпение първия му съвместен филм с Майкъл Бей, който ще накара и най-закаченият пироман да отиде в някой ъгъл и да си поплаче тихичко.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*