Новините днес

За кино с… Христиана Хинова

„ЗА КИНО С….“ е новата рубрика в Popcorn Movies BG, в която кинокритици, блогъри и най-обикновени филмови маниаци ще застават пред еднаквите за всички въпроси и ще дават своето конкретно мнение по някои интересни теми. Очаквайте всяка седмица по един от специално селектираните приятели да излива себе си публично пред всички, за да разберем какви са неговите вкусове и филмови предпочитания!

Млада, но за сметка на това (не)опетнена от жанровите предпочитания на масите, Христиана Хинова пише не само поезия, но и изключително стилни ревюта, които може да прочетете при нашите приятели от „Операция Кино“. Смятаща Чарли Кауфман за уникален (какъвто всъщност е), Хинова отговаря на традиционните ни въпроси с професионализма на по-големите си операционни колеги.

Дами и господа, за кино с Христиана Хинова!

1. На кино в киното или на кино вкъщи?

Винаги ще избера киносалона, ако знам, че ще гледам хубав филм. Имам скорошен пример – отивам в G8 в малката, сладка и уютна заличка да гледам „Прегръдката на змията“. Залата поради някаква причина, като ходиш до тоалетна по време на филма (направих го само защото ми беше второ гледане, иначе стискам, това е и причината да не пия кола, а не ям пуканки, защото мисля, че е селско), се заключва, и някой трябва да ти я отвори на връщане. Сладка уютна заличка, в която на не-толкова голям екран гледах филм, който за втори път ми донесе огромно удоволствие.

За първи път бях гледала „Прегръдката на змията“ седмица преди да ходя в Арена Младост. Там дадох 17 лв. барабар с грозните пластмасови очила, които постоянно им променят моделите и поскъпват, за да гледам „Батман срещу Супермен“ и цялото ми същество да се разкъсва отвътре – защо по дяволите гледах това. Мисълта ми е, че повечето филми, които пускат на кино не са за мен и не бих си отнела от времето, вниманието и парите, за да им давам легитимност. Затова и всъщност рядко ходя на кино.

Така че ако трябва напълно честно да отговоря на въпроса ти – кино вкъщи, защото аз си го избирам. Дори и екранът няма толкова голямо значение, ако гледаш тъпня или ако до теб някакви идиоти шумят след като филмът е започнал. Kакто казва близък мой човек – каквото и да умножиш по нула, все е нула.

2. Кой е първият филм, за който имаш спомени, че си гледал/а на голям екран?

„Бейб“, филмът за прасето. В кино, което вече не съществува – Кино Левски. Сега проверявам, че филмът е пуснат през 1995 г., демек съм била на 4, ако не е дошъл при нас със закъснение.

3. Имат ли българите кинокултура?

Този въпрос има само един валиден, логично сверен отговор и той е не.

Културата, ако я разглеждаме в смисъла на традиция, означава освен вътрешното одобрение и български кино фенове, така и чужда оценка. Ако имахме традиции в киното, а оттам и култура за него, това значи, че сме правели и правим световно кино, което разказва истории на езика на човешките емоции (а не на българската икономическа действителност). Ако имахме култура тогава щеше да има и едно нещо, наречено „българско кино“ и то щеше да се асоциира с определена визуалност и маниер, които са носители на някаква типично българска и разпознаваема визуалност. Обаче това с положителен знак, а не като в нашия случай – „А, това е български филм. Сигурно мъжът ще натега жена си в мисионерската, докато тя отегчено гледа как покривът капе, звукът ще е кофти и действието ще се развива в кв. Младост“.

Няма как да имаме кинокултура, без да имаме киното като застъпено изкуство, продукция, с която да се гордеем. Никой не е гордее с българското кино, а няма да говорим за социализма, защото е просто скандално да продължаваме да говорим за социализма. Живеем тук и сега.

Да кажеш, че французите, японците или италианците имат кино-култура е съвсем различно и там вече няма да сгрешиш. Дори и сега да не пускат масово по толкова филми на година, колкото са имали преди 60 години, то това са народи с уважение към културата и нейната роля за развитието на човечеството като цяло. Не-случайно Паоло Сорентино е световноизвестен и е италианец, а не българин; докато нас в училище са ни занимавали с „Под игото“, той може би е гледал и изучавал с гордост Фелини.

Просто на нас ни е по-трудно. Истината е, че има решаващо значение в каква среда растеш. А България не е държава, в която главно занимание е каквато и да е форма на култура. Най-плачевният пример е училището и образователната система. Та, в тази амосфера още по-малък процент от хората се занимават с кино, професионално или любителски.

4. А какво мислиш за българското кино?

Мисля, че ми е писнало от него. Чакам го да се прероди в красив феникс.

5. Скорсезе с Де Ниро или Копола с Пачино?

Нямам мнение по този въпрос. Наистина не ме интересува нито едното, нито другото дуо.

6. Според теб, кой от съвременните режисьори ще се превърне в легендарна емблема за световното кино?

Те вече са – Пол Томас Андерсън, Дейвид Финчър, Кристофър Нолън, Алехандро Иняриту, братята Коен. С други думи имената, които чуваме най-често в последните години. За мен в челните редици е и Чарли Кауфман, който е абсолютно некопоруем и уникален. В момента цъфти и Джеф Никълс и досега никога не е разочаровал. Има прекрасен усет и създава жестока атмосфера. И е младичък и свеж.
Гаспар Ное е огромен, но при него положението е малко по-специално. Ще си остане бутиков.

7. Кой е филмът, който всички харесват, а ти искрено ненавиждаш и защо?

„Casablanca“ и „Pulp Fiction“ сигурно са най-резониращите заглавия. В никакъв случай не ги ненавиждам обаче. Ако един филм е получил одобрението на огромна маса хора, а само ти си се сетил да „го ненавиждаш“, тогава си или глупак без аргументи или сноб, който не може да си погледне по-далече от носа. Имам предвид, че не съм изпитала никакъв кеф нито докато съм глеала „Казабланка”, нито „Пълп Фикшън“.

Иначе филми, които съм сметнала за посредствени, а около тях се е вдигнал шум, колкото искаш. Последният пример е „Spotlight“, който взе Оскар тази година за най-добър филм.

A! Сетих се. Откровено мразя „Реквием за една мечта“; спомням си, че когато го гледах исках да повърна върху него. Също и „Източни пиеси“. Очевидно в крайна сметка съм сноб, който не може да си погледне по-далече от носа.

За мен флмите винаги трябва да трансцендентират по някакъв начин, да са по-големи от живота, а тук видях поредното отчайващо клише да принижим изкуството до под-живот, до мизерия, да показваме грозното, но без никакъв стимул да го окичим със смисъл, извън очевидния, повърхностния. Кристофър Нолън беше казал, че филмите трябва да имат няколко пласта – винаги това, което виждаш трябва да те отвежда към невидим свят, чиято врата сам да се пребориш да отвориш. Винаги съм обожавала тази тайна врата и винаги ме е теглело натам.

8. Случвало ли ти се е да промениш изцяло мнението си за даден филм при повторното му гледане?

Да. Хората определено съзряват и няма нищо изненадващо в това. Ние сме като корабът на Тезей, който си подменя частите и накрая не е същият кораб. Особено ако си започнал да гледаш филми в 7-8 клас, нямаш оформен вкус до поне края на гимназията. Така се случва, че много класики и ценни филми се гледат първо, за да набереш скорост.

То не е пример за кино, а за литература, но помня, че когато учехме „Хамлет“ в даскало, мислех Хамлет за глупаво емо. Никой не успя да ми обясни какъв му е проблемът, и защо този проблем е важен. Но пък смятам, че е абсурдно да преподаваш „Хамлет“ на 16-годишни деца, на които преди това си им чел само за цървули, турци и Балкана. Там езикът е коренно различен. Сякаш хората забравят, че когато четеш една книга, ти не четеш само историята, ти разкодираш езика и създаваш светове от думите. А думите в „Хамлет“ са много различни и се изисква подготовка, за да ги оцениш.

Така е и с киното. Много добри филми на първо гледане не съм разбрала и да не са ми станали ценни. Отначало например не харесвах братята Коен, и аз вече не помня защо.

А го има го и обратното – да си ужасно впечатлен от нещо, но след 1-2 пъти вече не те взривява така. За мен такъв е „Боен Клуб“. При него ефектът е първоначален – уау, каква идея, какво изпълнение! – след което като почне да ти дрънка Тайлър пак за „ти не си своята кола и т.н.“ леко се изморяваш. Мисля, че това го има с всеки филм, който има силно изразено социално съобщение. Чуваш го веднъж, надъхва те, но после вече сякаш го знаеш и не може да те изненада. Така беше и с „Network” на Сидни Лъмет. Може би това има предвид Нолан под пластовете. Един истински пипнат филм никога не е само за едно нещо.

9. Кои са трите филма, които би взел/а със себе си в изолирана среда?

Този въпрос е непрактичен. Надали ще ми се наложи да избирам само 3 филма, имаме флашки, имаме количества гигабайти, на който да си запишеш целия Criterion Collection, ако искаш. А и всеки, който гледа много филми няма само 3 любими.

Ако стестниш малко въпроса и кажеш 3 драми, 3 фантастики, 3 саги…. Тогава положението става малко по-различно, защото задаваш посока.

Да речем, че отивам за седмица на морето, сама, в някаква къща на плажа, с целта да пиша сценарий на филм. И взимам – не защото някой мистериозно ми е наредил – но по свое желание само 3 филма, които за мен представляват перфектните примери за есенцията на майсторлъка. Обхващат целия живот – единият филм е за любовта, другият е за красотата, третият е за страданието.

„Before Sunrise“, „Дървото на живота“, „Ще се лее кръв“.

10. По скалата от 0 до Interstellar, колко е яко най-якото ти ревю, което някога си писал/а?

Хахах, че аз съм написала 5 ревюта. Но май най-добре структурираното е това за “Омарът“. Нямам никаква представа колко е яко.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*