Новините днес

Димитър Коцев-Шошо: Обожавам да гледам филми, които ме подлъгват в своя свят!

от Мила Иванова

Маймуна“ на режисьора Димитър Коцев-Шошо е един от малкото български филми, за които така и не срещнах отрицателна рецензия до този момент. Нито дори хейтърски коментар от зрител. „Вината“ за това е изцяло във филма. Може би защото е един от малкото филми, който не ни „работи“ на тема нашето минало, нашите регионални болки, нашите историко-географски дефекти. Този филм може да бъде написан във всяка цивилизована точка на света, а неговите кадри и герои са повече от космополитни – те биха могли да бъдат заснети навсякъде, където киното е сила, навсякъде, където хората чувстват, обичат и виреят с усмивка в хахавата шареност на съвремието. „Маймуна“ е толкова различен от онези сиви „фестивални филми“, които дълбаят в мрака и тъгата, колкото и от онези нелепи опити за комерсиално кино, които продължават да разсмиват българския зрител със своята аматьорщина. Виждам в „Маймуна“ Бялата лястовица на нашето кино и това не е преувеличено, уверете се сами. Този филм не трябва да се разказва, но той е перфектен за това да се почувства. Направете го, докато все още е на голям екран, защото филмът е явление и вие ще останете доволни, че сте си причинили емоцията по възможно най-добрия начин.

Шошо, филмът ти се върти вече трета седмица по кината. Срещнах само положителни ревюта навсякъде, зрителите излизат развълнувани, заричат се да го гледат пак и пак. „Маймуна“ е един от много малкото български филми, за които никъде не срещнах хейт. Да не се окаже, че „Маймуна“ е всъщност бялата лястовица за съвременното българско кино?

Това, че няма хейт към филма, го отдавам на това, че в самия филм няма хейт. Ние не поучаваме никого, не размахваме пръст, а се опитваме “с добро” да предадем на хората онези неща, в които вярваме. Ако съдя по реакциите на зрителите, очевидно те също искат да вярват в светлата страна на живота, те също искат да посрещат трудностите с усмивка. Мисля, че нашият филм им дава надежда, че това е възможно. Дори в най-тежките моменти. Да се разделиш с нещо или с някого с любов, на пръв поглед може да изглежда непосилно, но всъщност е единственият път към един по-добър свят за всички. Може и да ви звучи малко мегаломанско това желание да направим света по-добър, но вярвам, че с малки стъпки е напълно възможно да се случи. “Маймуна” е една малка стъпка в тази посока, а силата на въздействието, което този филм се оказа че има, изненада и самият мен. Онова, което се чете в очите на хората след филма, осмисля всички трудности, през които минахме… с усмивка. А по отношение на българското кино смятам, че няма по-голяма обида за един филм, когато някой каже, че бил “много хубав като за български филм”. Вече не живеем във вакуума на социализма, при който беше лесно да се обявиш за “най”, просто защото няма кой да провери дали е вярно. Днес ние се сравняваме със световните автори, с онези, които достигат до българските зрители изключително бързо и лесно. На кой му пука дали си българин, когато иска просто да види една добра история, разказана по добър начин. Само си представете колко абсурдно би звучала репликата “този цигулар е много добър като за българин”…

Разкажи за това как се роди историята и през какво премина, за да придобие вида на „Маймуна“?

Историята започна с образа на едно дете, което поема в ръцете си не само своята съдба, но и тази на баща си. В началото основна също така беше идеята за любовта между деца и родители. Самият разказ се разви постепенно в продължение на няколко години в съавторство с Иван Марков. В различните етапи от писането тонът на сценария претърпяваше неусетни промени, които видяхме чак на финала. Ако сравним първите версии на сценария с финалната, ще видим твърде малко допирни точки, що се отнася до настроението, с което сме искали да разказваме. Момичетата бяха по-агресивни, по-неприятни, дори едно от първите заглавия на филма беше “Гаднярки”. Къде изчезнаха тия гаднярки по пътя, нямам обяснение. Докато сме се учили на изкуството да пишем, винаги са ни казвали как от един момент нататък историята започва да се разказва сама, но в този случай имахме възможността да го преживеем от първо лице. Неусетен се оказа пътят от сестри гаднярки до симпатична, свободолюбива маймуна.

monkey

И в двата си пълнометражни филма залагаш на актриси, които дебютират в киното. Това някакъв професионален фетиш ли е, или пък е режисьорски трик да получиш най-доброто за образите си?

Oбичам да търся автентични гласове, които не са познати на зрителите. Проблемът на утвърдените актьори е, че те твърде често са асоциирани с нещо вече видяно, с някакво тяхно голямо актьорско постижение, което толкова силно се е запечатало в съзнанието на зрителите, че във всеки нов филм те, без да искат, се опитват да извикат обратно онзи образ, който вече познават. Това се случи дори на актьорски титан, какъвто е Робърт де Ниро. Може би подсъзнателното ми желание е било да не позволя нечий изграден публичен и професионален образ да “похити” филма. Непознатите гласове имат предимството на своята анонимност, в която да градят всичко от нула, върху бял лист. Те също така поради своята неопитност имат по-голямо доверие от страна на режисьора. Очевидно този мой избор издава и известна неувереност в собствените ми професионални качества.

Маймуна“ не е детски филм, макар че става за деца и децата го харесват. Не е и тийнейджърски, макар че тийновете се припознават в него и им е забавен. Всъщност „Маймуна“ е за всички, но това става ясно, когато вече си го гледал. Какво беше първоначалното ти намерение, в коя публика се целеше?

Не мисля, че докато сме писали сценария, сме имали идея за публиката, в която сме го прицелили. Искахме по-скоро да е интересен и вълнуващ за самите нас. Ако това се получи, ще въздейства и на публиката. Още повече че ние самите с Иван Марков сме искрени зрители на филми. Аз не гледам филмите със скръстени ръце и скептичен поглед като някакъв професионален капацитет и оценител. Обожавам да гледам филми, които ме подлъгват в своя свят, където да забравя напълно как, защо и кой е снимал. Има, разбира се, и кино, чиято естетика е толкова крайна, че пречи на емоционалното съпреживяване. Но от тези филми също има нужда, защото те проправят път към нови изразни средства, които впоследствие се използват от повече и повече автори. Сега, когато “Маймуна” стигна до своите зрители, съм напълно удовлетворен от тях – и като количество и като качество.

Върху какво работиш сега, защото след „Маймуна“ със сигурност публиката ще очаква следващия ти филм с нетърпение?

Сега е време да започна да мечтая за следващия филм. Тепърва ще се съмнявам какъв да е той – дали да отговоря на очакванията на зрителите, които след “Маймуна” биха търсили нещо подобно от мен, или да поставя съвсем различно предизвикателство пред себе си. Имам няколко идеи, които обмислям, но нито една от тях засега не е взела превес. Предстоят тежки кални борби между най-различни нови герои, които ще искат да си извоюват правото на съществуване. Продължавам да проучвам и възможността да се направи хубав мюзикъл тук, в България, макар че в тази идея ме притеснява нуждата от сериозен бюджет и подкрепа от голяма комерсиална институция. Ако някой има излишни два милиона, нека да ми се обади. Друга пречка за подобен проект е това, че сред актьорите ни няма много такива, които едновременно да умеят да танцуват, пеят и играят. Може би, ако се разтърся сред по-младите, имам шанс.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*