Новините днес

Split / На парчета

от Зузи Аспарухова

М. Найт Шамалан беше един от най-вълнуващите режисьори в настъпването на новия век. Думите „Виждам мъртви хора“, изречени от малкия Хейли Джоел Осмънт във великолепния „Шесто чувство“, влизат в едни от най-култовите реплики в киното. Те са в топ 10 на онези изказвания, които ако веднага не познаете от кой филм са, е редно да стоите поне по веднъж на ден наказани в ъгъла. Заради невежество. Велико невежество. „Шесто чувство“ е шибан шедьовър и трябва да бъде гледан не само от почитателите на трилър жанра, а от всеки, който обича киното.

Годината тогава е 1999-а и това е едва третият режисьорски проект на младия индиец.

М.Найт Шамалан стъпва в голямата кино тежко, ударно и с кроше. „Шесто чувство“ му носи две номинации за „Оскар“ и вещае светло бъдеще за своя създател. Шамалан е вълнуващ с изкривения си ум, скрит зад благ нрав, топла усмивка и дребно тяло. Той използва културата на мъртвите и окултното, които познава добре, заради баба си, за да измисля кино, каквото в XX и XXI век рядко се прави. Великолепно трилър кино! От тези, които те изненадват, шокират, подмокрят, карат те да се чувстваш възбуден и уплашен едновременно.

Веднага след „Шесто чувство“ се появява „Неуязвимия“. Шамалан подхваща супергеройския жанр, който в онзи момент се бори за подем, но нещо не му се получава, обръща го с хастара навън и прави неконвенционален филм за супергерои. Отново работи с Брус Уилис и спойката между тях е като приятен секси танц на двойка, която се познава добре. „Неуязвимия“ минава леко незабелязано за по-голяма част от публиката, но не и за изпечения киноман, който аплодира поредния проект на режисьора.

Следват „Следите“ и  моят фаворит – „Селото“.

„Селото“ е мрачна приказка, която смесва теми като вярата, окултното, истината, лъжата, порядките и човешките страхове, които те карат да се потиш вечер и да подмокряш леглото. В него, подобно на „Шесто чувство“, заекът е изваден на финала от шапката. И макар да го очакваш, реакцията ти е едно силно „Ох“, като след добър оргазъм. Хем знаеш, че идва, хем е десет пъти по-як от представите ти. Задъханото „Ох“ просто е единственият начин да изразиш приятния си шок вербално. Ето такова кино правеше Шамалан. Пълно с „Ох“ и „Ах“. И това в рамките само на някакви си 4-5 години.

След две години почивка – между „Селото“ и „Жената от водата“ – Шамалан се завръща с втора колаборация със сексапилната Брайс Далас Хауърд. Ако първият път двамата са играли танцът на шока, изненадата и трилър възбудата – в „Селото“, то вторият не им се получава добре. „Жената от водата“ е срамотен провал. В него няма нищо, което зрителите са свикнали да виждат от този режисьор. Нещата обаче стават още по-зле. Шамалан изкарва тотално негледаемите „Явлението“, „Последният повелител на въздуха“ и удря тоталното дъно с „Земята: Ново начало“. Чувството от тези кино джънкове е все едно някой е отвлякъл младия индиец и е заменил извратения му, пълен с плашещи светове мозък, с такъв на посредствен зарзавадчия.

Шамалан си взима логична почивка, в която, всички се надяват, работи над себе си и търси магията, която е загубил. Той прави завръщането си бавно и в продължение на няколко години. Първо, продуцира сериал за FOX – „Уейуърд пайнс“ и неговият първи сезон бяха чудесни и вълнуващи. След което бавно показва глава изпод пластовете хейт и разочарование на феновете, с трилъра The Visit.

The Visit минава някак незабелязано. Малко хора са го гледали или имат мнение за него. Той получава смесени ревюта и не успява да завърне своя режисьор, макар да звучи като по-перверзна версия на „Синята брада“.

Година след The Visit, с повече акъл в главата и с по-добра идея, М. Найт прави завръщането, което хората са очаквали. И то се нарича „На парчета“. За целта Шамалан работи върху откачена идея – за човек в чието съзнание живеят 23 самоличности – и наема един чудесен актьор, който може да изиграе това. Джеймс Макавой е точно толкова вълнуващ, колкото човекът, който го режисира в „На парчета“ беше.

„На парчета“ разбира се, е бледо копие на киното, което Шамалан правеше, но е път в правилната посока. Много хора го харесаха от раз и с аплом и въодушевление съобщиха, че Шамалан пак е в редиците на добрите в киното. Други го изгледаха скептично и предпочетоха да си замълчат. Това може да се дължи на две неща – вкусът на последните кино опити на индиеца е бил толкова гаден, че всичко след тях ти се струва като гурме или вече толкова си се натоварил с тъпотиите, които М.Найт ти е поднесъл с ефекти, че вече гледаш на него като на лъжливото овчарче. Все очакваш да те спъне някъде с някоя поредна глупост и ти да си отдъхнеш, че деменцията, започнала през 2006 година, не го е напуснала, а напротив се е задълбочила и катери нови срамни висини.

„На парчета“ обаче в действителност е най-доброто, което М. Найт Шамалан е правил от години. Всъщност, ако трябва да бъдем напълно коректни, от точно 10 години.

„На парчета“ е приятно издържан, стегнат трилър, който носи полъха на миналите неща на своя режисьор. В него има изненади, обрати и ако не беше пустият трейлър, те дори щяха да се усладят на публиката повече. Има хорър елементи и чудесни актьори.

„Какво ще направиш, ако имаш три персонажа затворени в една стая?“ – това е един от най-скапаните въпроси в драматургията. Защото можеш да направиш всичко реално, или нищо всъщност. Напълно елементарната задача на трима души в една стая е проваляла много хора, които са се опитвали да бъдат оригинални и са се подхлъзвали в клишета.

„На парчета“ е грубо казано такъв филм. Той затваря своите персонажи – реално три броя, без да броим две пички за фон, чиято основна задача е да вият и да пискат – и прави с тях много неща. Шамалан започва от клишето и завършва в хоръра. В големия, страшен хорър, в който жени тичат по гащи, докато страховити чудовища ги гонят в тъмнината. От този хорър, в който ако си под 15 години, може и леко да се напишкаш.

„На парчета“ е чудесно завръщане в киното на мъж, който само в рамките на 6 години е успял да се изкачи на абсолютния връх и да се изтърси от него бързо, болезнено и по гъз. Той е премерен, поставя си добре премислени задачи и ги изпълнява, като на няколко места дори има сюжетни капани и обрати, които да задоволят глада на зрителя, дошъл да се шокира.

Най-големият плюс на този филм обаче не е неговият режисьор – трябва да мине още време, за да повярвам напълно, че М. Найт Шамалан е върнал магията си – а основният му актьор. Джеймс Макавой е чудесен в ролята на четири основни персонажа и един страничен. Той има страхотна химия и добра колаборация, както с младата Аня Тейлър-Джой, така и с доста по-възрастната Бети Бъркли. Едната е неговата жертва, а другата – неговият доктор.

Благодарение на тях двете и на чудния Макавой, зрителят успява да се потопи в атмосферата на мрачното подсъзнание на Кевин – нещастен малтретиран мъж, който има 23 самоличности в главата си, които изпадат в паника в очакване на 24-тата. Иначе на моменти бавния разказ ни води из подсъзнанието на Кевин и ни запознава с Бари – гей моделист, Денис – функционален психопат с афинитет към млади голи момичета, Патриша – елегантна и педантична домакиня и Хедуиг – 9 годишен хлапак, който танцува на Кание Уест. Плавно и постепенно, както се редят плочки за домино, с много търпение, зрителят се запознава с основните личности в главата на Кевин, с неговия доктор, който се опитва да му помогне и с младата Кейси – единствената здравомислеща жертва от общото трите отвлечени момичета, които злият Денис прибира в бърлогата си.

Филмът започва като леко клиширана игра на котка и мишка, която ще привлече в салоните всички онези, които обичат кримки, но приключа с леко разчупване на клишетата, изненади из тъмните и неприятни коридори без прозорци, и с една ярка сцена, която Шамалан е сложил на самия финал, само за най-големите фенове на киното и на неговите филми.

За финал можем спокойно да кажем, че „На парчета“ носи полъха на промяната за своя режисьор. Той е чудесен трилър, който е редно да гледате внимателно, за да не се налага после някой да ви обяснява, защо икономът не е убиецът. „На парчета“ е потенциалният шут, който ще изкара своя режисьор от творческото забвение, в което сам се беше набутал.

Но не е „Шесто чувство“ уви. Все още не.        

Leave a comment

Your email address will not be published.


*