Новините днес

За кино със… Стефан Димов

Тази седмица имаме удоволствието да си говорим със Стефан Димов, който съчетава в себе си не само страстта към киното, но и любовта към музиката. Стефан е DJ и киноман, а към момента е и едната движеща сила на новосъздаден клуб за кино в Пловдив. Вижте какво ни каза той в отговор на традиционните десет:

1. На кино в киното или на кино вкъщи?

Това даже не е въпрос. Ако наистина искам да гледам даден филм и имам възможността да го направя на кино, изобщо не е избор. Дори неведнъж съм стигал до извода, че силата на големия екран срещу домашното гледане се усеща повече точно в по-малките и лични кино-произведения („American Honey“, „Personal Shopper“, „Paterson“) отколкото в блокбъстъри еднодневки. В крайна сметка, качеството се усеща навсякъде, но киното си е кино, видеото си е видео Но като изгледаш подред на кино няколко пикни като „Suicide Squad“ и „The Magnificent Seven“ (2016), усещаш смазващото влияние от невъзстановимите убити мозъчни/сърдечни клетки и започваш да бъдеш по предпазлив към изборите за голям екран.

2. Кой е първият филм, за който имаш спомени, че си гледал/а на голям екран?

Може би „Мостовете на Медисън“ с баба и дядо в кино Космос, Пловдив. Със сигурност съм гледал и други преди това, но това е най-ясния ранен спомен. Знам, че съм гледал „Терминатор 2“ на лента, но съм се криел зад седалките … какъв пропуск! Какво ли не давам да го гледам днес на кино.

3. Имат ли българите кинокултура?

Ако говорим за хората, които наистина се интересуват от кино – имат комбинация от знания, претенция, арогантност и интернет начетеност, която ги кара да разделят нещата, да ги слагат в измислени (не жанрови) категории и да им лепят етикети, също като театралната драскачка от „Birdman“. Познавам много малко хора, които не ограничават собствения си (кино)мироглед постоянно : )

4. А какво мислиш за българското кино?

Не мисля за киното в национални измерения (въпреки че всяка кинематография има свои отличителни черти, катко и трябва да е – но това няма грам връзка с качествата им). Не съм гледал голяма част от по-старите класически български филми, но нещата които харесвам (по-стари и съвременни) със сигурност не ги харесвам, просто защото са български. Харесвам ги, защото ги считам за добри и говорят с мен на вътрешно ниво. За втора поредна година, в класацията ми за най-любими филми присъстват български заглавия. Миналата година беше „Каръци“ на Ивайло Христов, за тази – „Безбог“ на Ралица Петрова и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

5. Скорсезе с Де Ниро или Копола с Пачино?

Куентин Тарантино със Самюел Джаксън, Ума Търман и Кристоф Валц. Люк Бесон с Жан Рено. Микеланджело Антониони с Моника Вити. Оливие Асаяс с Кристен Стюарт (чакам трета съвместна лента), Никълъс Виндинг Рефн с Райън Гослинг (и тук чакам трета)
Ако говорим за колаборации изобщо – Гаспар Ное с Беноа Деби, Еманюел Любезки (а не Любецки!) с Алфонсо Куарон и Алехандро Гонзалез Иняриту. Майкъл Ман с Данте Спиноти, Люк Бесон с Тиери Арбогаст (до „Анжел-А“ включително) и Ерик Сера. Серджо Леоне с Енио Мориконе и Тонино Дели Коли. Рефн с Клиф Мартинез. Дейвид Финчър с Джеф Кроненует, Трент Рензър и Атикъс Рос, Ангъс Уол и Кърк Бакстър. Прекалих ли?

6. Според теб кой от съвременните режисьори ще се превърне в легендарна емблема за световното кино?

Голяма част ги споменах горе. А съвременни режисьори е много разтегливо понятие, защото такива, променяли киното още през 60-те и 70-те работят днес и несъмнено са живи легенди (Жан Люк Годар, Ридли Скот, Мартин Скорсезе, Уди Алън). Ако смъкнем малко възрастовата граница, Тарантино и Джармуш са първите имена, които ще спомена, въпреки че първият тежко ме разочарова преди година, предозирайки извън всякаква граница със собствените си оръжия. Острата като бръснач прецизност и перфекционизъм на Дейвид Финчър нямат алтернатива (дори в лицето на Кубрик). Кристофър Нолан ми е голяма слабост и ми се иска след „Dunkirk“ да се преориентира към по-малки филми.

Алфонсо Куарон прави чудеса над 15 години (преди няколко месеца имах честта да гледам „Затворникът от Азкабан“ на кино и бях тотално отнесен, въпреки че генерално не ми пука за „Хари Потър“, а „Децата на хората“ е вторият ми най-любим филм изобщо и вероятно най-осезаемата, реалистична и кинематографична антиутопия, създавана някога). Иняриту направи най-големият и смел завой в режисьорска кариера с „Бърдмен“ и „Завръщането“, след като вече беше утвърден, световно признат и силно награждаван автор и смятам, че заедно с Куарон и Любезки – тримата в момента променят съвременния език на киното.

Продължавам с Гаспар Ное, към чиито филми изпитвам специално страхопочитание. Дарън Аронофски може да направи еднакво авторско, психологично, психеделично, емоционално и визуално-смразяващо кино-преживяване с 60 000 долара, с 6 милиона или с 120 милиона долара. И го обичам много. А Михаел Ханеке, който започва да снима игрално кино едва 89-та е толкова голям майстор и изследовател на човешката природа, че сякаш ми липсва възраст и житейски опит, за да говоря за качествата му. Абсолютен съвременен класик.

Преди „Неоновият демон“ със сигурност щях да включа Рефн, но така или иначе пред него има много време. Преди „Arrival“ пък щях да включа Дени Вилньов, който смятам, че напоследък набра ялова популярност, която няма да доведе до особено добри неща. Не можеш за месеци да постигнеш неща, за каквито твоите предшественици са работили по половин десетилетие и да достигнеш тяхната класа. След бързото обявяване на „Дюн“, още повече се обезпокоих за „Блейд Рънър 2049“. Това не са историите на Уди Алън, за да правиш по две такива на година. Това са богати и мащабни светове, които изискват дълбоко проучване и пълна отдаденост. Цялото това бързане си пролича в „Първи контакт“ – красив и ефектен филм, реализиран с идеята да поразява и завладява човешките сърца, но същевременно препълнен с елементаризми от роландемерихова величина.
Въпреки че ненавиждам два от трите филма на Стийв Маккуин, смятам че има потенциал да се превърне в нещо голямо.
Завършвам с безкрайно скъпия ми Тони Скот, който за жалост няма как да направи нов филм, но считам за един от най-престъпно подценените режисьори на всички времена. Екшъните никога не са били на висока почит, но същевременно никога не е имало екшъни като тези на Тони. Дълбокия хуманизъм и любов на по-малкия Скот към своите герои е нещо неповторимо, а съчетанието им със свърхкинетичност определено го превръща в легенда, която вероятно ще бъде призната след време.

7. Кой е филмът, който всички харесват, а ти искрено ненавиждаш и защо?

Ако ненавиждам даден филм, то не е заради историята която ми разказва, а заради начина, по който го прави. Същото е и с филмите, които обичам.

„Добри момчета“ ми се натрапва по особено истеричен, саркастичен, кисел и карикатурен начин, който далеч не ми допада. Не мога да заобикна и „Разяреният бик“, въпреки неоспоримите му качества а всъщност от колаборациите на Скорсезе с Де Ниро, единствената която безрезервно обичам е „Шофьор на такси“. Въпреки това и „Момчетата“ и „Бикът“ са филми, които бих си пускал през определено време. Предразсъдъците трябва да се изтръгват (най вече нашите си). „Антихрист“ на Триер не бих си го пуснал повече!

„Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“ за мен е несериозен (най-вече сравнявайки го със „Задругата на пръстена“), предълъг, тонално неуравновесен, пълен с изкуствен хумор. Магията от първия филм определено ми липсва тук.

„Джурасик парк“ и „Похитителите на изчезналия кивот“ не ме въвличат и на 20 процента в историите си по начина, по който „Челюсти“ го прави.

Доста противен филм ми е „Пришълците“ на Камерън, който сякаш повръща отгоре на всичко, създадено от Скот, Гигер и Банън. Over the top екшън, ужасяващ хумор, безумни герои и дебилни диалози.

8. Случвало ли ти се е да промениш изцяло мнението си за даден филм при повторното му гледане?

Да и го смятам за нещо удивително и същевременно напълно естествено. Както и нещо, което трябва да се търси и случва постоянно. Да препрочиташ, да преглеждаш, да преслушваш неща, които преди си отричал или най-малкото – не си разбирал. Проблем е ако такива неща не се случват. Тогава здраво си затънал в собствената си посредственост… и претенция.
Най-пресният ми пример е „Shame“ на Стийв Маккуин. Първото му гледане преди 5 години ме остави напълно бездушен. Но в последната година имах едно предчувствие, че трябва да повторя. Преди няколко месеца го направих, една сутрин в 6 часа, след което с дни бях в несвяст и в главата си написах няколко ревюта и есета по темата. Чудовищен филм!

9. Кои са трите филма, които би взел/а със себе си в изолирана среда?
„Kill Bill: The Whole Bloody Affair“
„Drive“
„Strange Days“

10. В кой филм би заменил главния/главната актьор/актриса, за да изпълниш неговата/нейната роля?

Даниел Крейг като Микаел Бломквист от „Мъжете, които мразеха жените“ на Финчър. Така бих се доближил опасно близо до Лисбет Саландер (Рууни Мара) : р

1 Comment on За кино със… Стефан Димов

  1. Впечатлена съм от дълбочината ,с която Стефан коментира световното кино.Това демонстрира познания,прекарано време пред екран и усет.Искам да добавя,че не съм гледала много от филмите,за които споменава Но ми харесва ,,подхода“към тях.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*