Новините днес

Lion / Лъв: Стъпки към дома

Ако трябва да бъда съвсем откровен – изобщо не подозирах, че ще седна да пиша за впечатленията си от „Лъв: Стъпки към дома”. Подходих към филма резервирано и то само заради множеството номинации, които той получи покрай сезона на наградите.

Ако знаех обаче колко бъркам, то щях да харесам филма още повече…

Всеки, който гледа филма, би се съгласил, че Гарт Дейвис е свършил прекрасна работа с режисурата си. Това е неговата първа работа над пълнометражен филм и смея да заява, че се е справил повече от прилично. Ако се разровим в неговата филмография досега, то ще видим, че работата му в телевизията е била достатъчно добър учител – негови са няколко епизода от сериалите „Love My Way” и “Top Of The Lake”, а тепърва ще се труди и над Mary Magdalene”, в която отново ще видим Руни Мара.

Да си призная – все още съм разтреперан леко, независимо, че мина известно време, откакто видях финалните надписи. Рядко се случва да съм парализиран от видяното, че да нямам силите и желанието да се отлепя от удобното си кресло след края на филма. „Лъв: Стъпки към дома” обаче успя така да ме трогне, че се налагаше съпругата ми да ме успокоява, докато сълзите напираха в очите ми с грандиозната цел да предизвикат наводнение. Аз съм баща и историите на децата ме трогват допълнително – представям си какво би се случило, ако подобно събитие се случи в моето семейство и как бих реагирал на такъв стрес. И независимо, че живеем във век, в който технологиите и комуникацията са с нас на всяка крачка, то все още се поставям на мястото на майката на Сару, чието изчезване инспирира трогателната история, разказана от Гарт Дейвис.

„Лъв: Стъпки към дома” е адаптация по книгата “A Long Way Home” на самият Сару Брайърли, който преживява история, достойна за награда „Оскар”. През вече далечната 1986 г., Сару живее в дълбоката индийска провинция, обграден не само от любовта на брат си Гудду, но и от жестоката действителност на бедността, в която живеят милиони техни сънародници. Сару и Гуду са „главите” на семейството, издържайки майка си и сестра си с кражби на въглища от преминаващите влакове. Именно железопътните линии, кръстосващи Индия, са второстепенния герой, който оказва влияние върху бъдещето на Сару. Една нощ, отивайки да полагат нископлатен нощен труд, двамата се разделят, а Сару заспива във влак на гарата. Събуждайки се часове по-късно, влакът вече се движи, а Сару е безвъзвратно изгубен. Той се озовава в Калкута, откъдето започва невероятното му приключение. След няколкомесечно скитане по приемни семейства с нечисти помисли и сиропиталища, неговата съдба се усмихва и той е осиновен от семейство от далечна Австралия (в ролите Дейвид Уенхам и Никол Кидман).

Години по-късно, Сару е придобил навиците на своите австралийски връстници и е студент в Мелбърн. Негови състуденти му показват новата технология „Google Earth” и той е обсебен от идеята да намери изгубеното си родно място.

„Лъв: Стъпки към дома” е трогателната история на търсенето, в което, независимо от обстоятелствата, обкръжението и добрите семейни намерения, домът остава неприкосновено място в съзнанието на изгубилият го. Превърнал се в умен младеж със стабилна връзка (прекрасната Руни Мара в ролята на неговата духовна и житейска половинка), Сару не може да превъзмогне сполетялата го толкова отдавна загуба.

И настина – има ли човек на този свят, който да загърби с лекота семейството и родното си място, дори това да бъде „платено” с цената на спасение от мрачната индийска действителност? Сигурен съм, че такава личност няма. Богатството, добрата семейна среда, образованието и финансовата стабилност са само прашинка в сравнение с онова чувство, което подхранва носталгията и предизвиква порив на отрицание спрямо вечното ново.

Разглеждайки филма в различните времеви точки, в които се развива действието, зрителят става свидетел на изпълнението на Суни Павар и Дев Пател в ролята на Сару, съответно като дете и възрастен човек. И ако Дев Пател е орисан да участва във филми за „Оскар” (Джамал в „Беднякът-милионер”), то адмирациите се обират с пълни шепи от малкия Павар. Това дете е прекрасно! Само на осем, малкия сладур с голяма усмивка и тъжни очи краде симпатиите на всички зрители. За участието му е проведен кастинг в няколко училища в Индия, като е посочен лично от Гарт Дейвис и Кирсти Макгрегър, кастинг директор на филма. Той е избран от над 2000 деца и не знае английски език, като за филма е научил единствено малкото си реплики на езика на кралската корона. Не съм сигурен, че липсата на номинация за „най-добра мъжка роля” за предстоящите Оскари не е грешка от страна на Академията – той е в пъти по-искрен в играта си не само от Пател, но дори от всички, които са замесени във филма.

Не мога да не спомена и Никол Кидман, която в кожата на осиновителката на Сару. Нея я бива да бъде майка на екран – спомнете си само за тежката й роля в “Rabbit Hole”, където си партнира с Арън Екхарт. Тук Кидман е превъплъщение на доброто; на онази чиста невинност, която само майките притежават и показват към своите деца. Екранното й време не е чак в толкова голям обем, но именно нейната героиня е факторът, който превръща Сару от изгубено дете в зрял мъж.

Руни Мара е другата дама, която попълва звездния каст. Този път обаче шоуто не й принадлежи – тя е само придатък към образа на Сару. Колкото и да е отдадена героинята на Мара върху житейската цел на Сару, то аз не успях да видя пълно отдаване върху образа и мисията на младия търсач. Напълно е възможно основната сюжетна линия да заслепява гледащия и да го бута не към отношенията между двамата, а към единствения възможен изход от ситуацията, в която са попаднали главните герои.

„Лъв: Пътят към дома” блъска зрителя към безкрайната бездна на подкрепата, която може да бъде дадена на изгубения лъв. Потъвайки дълбоко в основната цел, Сару и зрителите знаят, че единствения изход е само пътят към Ганештали, където вирее духа на вечното очакване. Препоръчвам ви да отделите от времето си и да се отдадете на този филм без предварителни нагласи. Само така ще може да почувствате историята с всяка клетка на кожата си. И най-важното – знайте, че пътят към дома е най-дълъг тогава, когато домът живее в душите ви.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*