Новините днес

T2 Trainspotting / Трейнспотинг 2

 

20 години! Цели 2 десетилетия, откакто „Трейнспотинг“ променя духа и пейзажа на британското кино и дефинира една цяла културна идентичност, която пуска своите пипала през 90-те години на миналият век. Страхът от това да не успееш да повториш (а да не говорим за надминаване) същият огромен статут на оригинала, винаги е било ключово препятствие и психически тормоз за кинодейците. Разбира се има и доста примери, които опровергават тази теза (особено ако се казваш Франсис Форд Копола или Джеймс Камерън).

 Имайки предвид гигантското културно и кинематографично влияние на „Трейнспотинг“, който със сигурност не се простира само в географските и попкултурни граници на Великобритания, очевидно ще срещнеш трудности в намирането на същите съставки, които са превърнали произведението ти във шедьовъра, който заслужава да е. 20 години е една твърде голяма дистанция, защото светът за добро или лошо се променя. Но по релевантният въпрос е – дали „Трейнспотинг 2“ има нещо екзистенциално за казване, при което ще оправдае риска от своята поява? Според мен отговорът е: „Да!“, а единият  от аргументите ми е прекрасния монолог на Марк Рентън, който е в същият дух от откриващата сцена на оригинала, но този път със съвременно  звучене. За хардкор почитателите на „Трейнспотинг“ това може да се стори дразнещо, а за други не – всичко зависи от нагласата към продължението.

Точно както е и в прекрасния „Това е Англия“ на Шейн Медоуз, така и в „Трейнспотинг 2“, времето е най-ключов фактор. Всеки расте и всеки остарява. Животът ни се променя под въздействието на определени обстоятелства. Не е възможно да вървим по едно и също въже през всеки етап от нашето съществуване. „Трейнспотинг 2“ не тъпче по същите заблатени пътища на спомените, нито се опитва да спечели дивиденти от това, защото в противен случай няма да успее да се откъсне от голямата сянка на предшественика си. Продължението адресира единствено емоционалните и житейски последствия от перипетиите на цяло едно поколение, обременени от трудоемкото откриване на пътя към себе си. Ако животът наистина е една сцена, то любовта, раздялата, уважението, съжалението и предателството играят своята важна роля.

За Рентън (Юън МакГрегър), Сик Бой (Джони Лий Милър), Компира (Юън Бремнър) и Бегби (Робърт Карлайл) времето сякаш е спряло, докато Земята продължава да се върти около Слънцето. Те са вкоренени в миналото на отчаяните, но славни юношески дни – свързани здраво един за друг, наслаждавайки се на свободата и безгрижието си, като „Избери живота“ бе значката на тяхната чест. 20 години им отнема да разберат, че  за да владееш изкуството на помирението, трябва да си готов за много жертви. Сик Бой и Бегби поглеждат към своето минало с гняв. Техният живот не стига своят връх, а причината за това разбира се, е Марк Рентън. Независимо кой е собственик на кръчма и кой е попаднал в затвора, и двамата още са пленници на старите навици. Не са способни да постигнат споразумение със самите себе си – особено Бегби, който е на метър от това да се превърне в завършен и неконтролируем психопат. Завръщането на Рентън се превръща в катализатор на отмъщението и дефинира техните мотиви. Компира все още не е избягал от наркоманския си лайфстайл, докато Марк осъзнава, че новия му живот не е чак толкова удовлетворяващ. 20 години са достатъчно за агресивната промяна на живота в Единбург, като това неминуемо се отразява върху тяхното бъдеще и за тях остава една нереставрирана археологическа находка на изгубеното им юношество. Те са продукт на една отчаяна генерация, лутаща се в безкрайният лабиринт на Нищото.

Работническата класа и градският начин на живот е променен както в локален, така и в международен аспект. Докато възможноститеза развитие в тяхно време са твърде оскъдни, сега тези шансове са в изобилие – разбира се, който желае да ги хване за опашката. Затова „Т2“ е тежка раздяла от оригинала. Не толкова акцентиращ на остроумният наратив, изпълнен с изобилие от черен хумор от страна на Рентън, колкото в показването на споделените и колективни преживявания на героите за още един път, но този път без отровната и зейнала паст на иглите и хероина. С развитието на действието виждаме как Компира поема щафетата от ръката на Рентън и придвижва трансформацията от младостта към узряването, както и отговорностите, произтичащи от нея. Желанието му да се превърне в по-добър човек е и в основата на това да се превърне в безшумния двигател на филма – разбира се отново благодарение на безупречната игра на Юън Бремнър.

Да, дойде време да споменем и актьорският каст в продукцията, и по-специално за българската следа в нея. Младата българска актриса Анжела Недялкова се превъплъщава в ролята на Вероника – приятелка на Сик Бой, както и негов инструмент за изнудване на финансово обезпечени дебели чичковци. За огромна моя (приятна) изненада, Анжела нямаше епизодично екранно време, което да я постави просто като периферен образ, без никакво значение за историята, предвид фокуса върху преживяванията на четиримата мъже. Напротив, поддържащата й роля автоматично я превръща в първата ни родна актриса, която е с няколко идеи по-голямо екранно време, отколкото бяха първоначалните очаквания,  и първата, която е част от толкова дългоочакван проект под диригентството на такъв брилянтен визионер като Дани Бойл, който със сигурност е доказал, че има усет към правилният подбор на актьорите в творчеството си. Органичното и обрано поведение, което демонстрира пред камерата могат да послужат като назидателно-положителен пример за повечето нейни колеги/колежки от родния бранш, които не са се отърсили от театралният дух, респективно преекспонацията – все неща, които стоят в основата на това да изглеждат фалшиви и неестетични, когато застанат пред обектива. Браво на Анжела – с пожелания да поддържа същият огън и амбиция и за в бъдеще!

Единственият минус, който мога да посоча е, че „Трейнспотинг 2“ стъпва накриво в голямата носталгия, която демонстрира чрез ретроспективни кадри към оригинала и истината е, че така залита към нея, колкото да се абстрахира. Ясно е, че няма да се превърне във феномен сам по себе си, но според мен не съществуват и претенциите за това. Един адекватно издържан и оркестриран филм, който те държи ангажиран през цялото време. Продължението, което класика като „Трейнспотинг“ заслужаваше!

За визията и динамичният накъсан монтаж нямам какво да коментирам. Дани Бойл отдавна се е превърнал в еталон за безкомпромисен майстор, който чрез изкуството на монтажа и перфектно композираните сцени и кадри неведнъж е карал зрителите да се потопят в дълбоките води на океаните му от магия. За саундтрака искам да направя само една ремарка – определено няма да дефинира цяло едно поколение, както беше при „Трейнспотинг“, но ритъмът от електронните ноти е достатъчен, за да подчертае атмосферата и духа на историята – John Barry, “Wolf Alice”, “Queen”, “The Rubberbandits” – все примерни за разклащане на сетивата артисти и групи.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*