Новините днес

Alien: Covenant / Пришълецът: Завет

Този път решихме да подходим нестандартно към ревюто си за „Alien: Covenant“. Това са две ревюта, ясно обособени  и разграничаващи се едно от друго. Писани са от Данаил Найденов (първа част) и от Светослав Богданов (втора част), като единственото общо между текстовете е, че „Alien: Covenant“ е гледан от двамата автори по едно и също време. Идеите в текстовете не са дискутирани или цензурирани – всеки е написал това, което мисли, без да подпитва нахално другия.

Четете, коментирайте, обичайте, мразете и накрая ни почерпете по бира. След това отивайте на кино!

A L I E N : C O V E N A N T
от Данаил Найденов

Обречеността на човешки екипаж е повече от неизбежна, ако този човешки екипаж се подвизава в създадената преди десетилетия от Ридли Скот вселена на „Пришълецът”. Няма нищо по-кърваво и пропито с телесни течности преживяване от това, на което можем да станем свидетели, гледайки как любимият ни ксеноморф доказва съществуването на един от основните инстинкти, заложени в живите същества – оцеляването е факт от почти четиридесет години, а както изглежда, то скоро няма намерение да бъде опровергано.

Пет години от създаването на „Прометей”, Скот отново се завръща към едно от ранните си творения и представя на широката публика Alien: Covenant”- очакваното продължение на все още изграждащата се prequel антология, което представя на зрителите нови герои и нови и най-вече ужасяващи креатури, метаморфозиращи в жаден за мъст биологичен вид.

Важно е да отбележа, че за мен Alien” е връх, що се отнася до спейс хорър жанра. Все още си спомням натрапчивия вкус в устата, когато за пръв път се сблъсках челно с „Пришълецът” в средата на 90-те години, излъчван няколко поредни седмици по националната телевизия. Страхът, експлодиращ в детската ми тогава душица, успя да ме обвърже в симбиотните си мрежи и да ме държи така и до днес, когато с удоволствие си припомням някой от филмите. Естествено, в най-добрия формат.

Какво обаче е Alien: Covenant”, струва ли си и дали той е достойно продължение на „Прометей”, вписващо се и в класическата антология?

Въпросът е с много измерения и ако една част от феновете (а и обикновените зрители) са дълбоко повлияни от чуждестранните ревюта, плъзнали като зараза още от миналата седмица, то друга чакат с нетърпение да отидат на кино, да се абстрахират от изобилието от фактологически грешки и да оставят Ридли да се погрижи за останалото.

Десет години след събитията в „Прометей”, екипаж и колонизационна група от човешки същества са на път към нова планета, където да установи новото начало на човешката раса. Криогенният сън обаче не гарантира сигурност, дори при предварително (уж) гарантирани безопасни условия. Събудени от мощен взрив, членовете на екипа са подложени на най-сериозното изпитание, което могат да преживеят. Загубата на основен член поставя началото не само на епична сага, но и на приключение, чиято цена може да бъде заплатена единствено с кръв и човешки животи. Те улавят сигнал, който ги отклонява от предварително уточнения курс и се оказват в свят, привидно разгърнал широко ръцете си, за да ги посрещне и да им позволи да забият флага на колонизацията. Нищо обаче не е нормално във вселена, в която съществува същество като ксеноморфа и това става ясно още с първите стъпки на човешкото същество върху новата обетована земя.

Очертавайки границата на сценария, дело на Дан О’ Банън, Роналд Шусет, Джак Паглън, Майкъл Гийн, Джон Логан и Данте Харпър, то би следвало да придобиете ясна представа за това какво по-точно ви очаква, когато седнете в препълнения салон. Условно бих разделил филма на три части – пролог (различен от предварително пуснатия онлайн преди няколко седмици), както и последващи две части, всяка от тях изпълнена с фактологични грешки, а в същото време и с достатъчно съспенс, за да ви накарат многократно да задържите дъх в трескаво очакване.

Ако трябва да съм съвсем искрен, то т.нар. пролог (или интро, или въведение, както искате го наречете) бе и основата, върху която стъпва не само този филм, но и цялата антология. Всъщност, идеята за Сътворението, експлоатирана до критичен максимум в повечето религии, най-накрая стъпва и с двата крака, показвайки ни неизбежния кръговрат на нашето съществуване. С блестяща кинематография, достойна да бъде отделно изрязана и въртяна на всеки един съществуващ нейде екран, прологът е ултимативното кино, за което един ден ще се пишат научни трудове.Майкъл Фасбендър и Гай Пиърс са двамата, които създават симбиоза между пиршество и визия, изчистена от излишни елементи. Именно Сътворението е и основната тема в диалога, тъй прекрасен и достъпен и едновременно с това тъй епичен, внасящ чувства в зрителите за неизбежната обреченост, с която са орисани още от раждането си.

Позволявам си да разделя остатъка от филма на две, силно напомнящи ми за Alien” и “Prometheus”, съответно първата и втората. Изолирам силното и изпълнено с напрежение начало, чиито завършек започва да тече бавно, но методично – почти като в първия Alien”, където заплахата е присъстваща, но невидима. Ентусиазмът от новото начало, изпъстрен с оптимистична палитра от надежди и мечти за една най-обикновена дървена хижа бавно и постепенно нарастват със скоростта на вирус, проникващ във всеки един телесен отвор. Именно вирусът е и началото на новото същество, предтеча на ксеноморфа. Неоморфът е необходимото зло, което е елемент от споменатия по-горе кръговрат. Именно той започва свирепата битка за оцеляване, която ще доведе не само до изтребление, но и до много по-дълбоки и най-вече велики събития, с които публиката е така добре запозната.

Втората част на филма е и тази, която действа по познат начин – игра на криеница, в която оцеляват не най-добре подготвените физически, а най-умните и пресметливите. Основният женски персонаж този път е поверен на Даниълс (Кейтрин Уотърстън), която е далеч от класата, визията и die-hard характеристиките на Сигърни Уийвър и нейната Елън Рипли. Необходимото сравнение между двете е непреодолимо и точките отиват в активите на Рипли. Нямаме онази женска войнственост, подкрепена в основите си от майчинския инстинкт, така важен за това културно влияние. Даниълс антипод на Рипли, независимо от късата коса, мощната картечница и паравоенното облекло. Няма я твърдостта, с която Рипли влизаше в битка. Няма я и дивата сексуалност, която превръщаше Рипли в мощен извор на няколкочасова ерекция. Липсата на силен женски персонаж влияе негативно върху очакванията, а на моменти близостта на сценарно ниво с „Прометей” не само не помага, а и дразни.

Силата на кастинг ниво обаче блика с мощни темпове не от Дани Макбрайд или от Били Кръдъп, а от възможно най-очакваното и предсказуаемо място. Майкъл Фасбендър окончателно бетонира мястото си на перфектен избор за цялата история до момента и трудно бих си представил Пришълецът” без него.

 Именно Фасбендър прави слогана „larger than life“ да работи двузначно – от едната страна стои той като актьор, превъплътил се в ролята на двата андроида Уолтър и Дейвид, и от друга – неговият Дейвид е именно това – по-голям от живота в пряк и преносен смисъл. Фасбендър не само създава нов герой в лицето на усъвършенстватната човекоподобна машина Уолтър; той започва с новото изграждане на Дейвид, когото видяхме в „Прометей“ и който се превърна един от силните козове на подценената от критиката guilty pleasure предистория. Тук Дейвид стои в центъра на множество събития, които са особено важни не само на сценарно ниво, но и цялостно за повсеместното заразяване на зрителите с филмовия „Alien“ вирус.

Alien: Covenant“ следва да претърпи и критика за своите грешки, така силно избиващи като варицела в детска градина. Лошото е, че Ридли Скот очевидно не е обърнал внимание на дребни детайли, които всеки фен на сай-фай жанра ще забележи и ще се удари по челото. Именно такива малки грешки развалят първоначално заложените очаквания за плавно действие, което бавно ще се слее с последващите филми. Сюжетни дупки като липсата на проверка за breathable атмосфера и липсата на часова ориентация, в която се развиват събитията от-до могат не само да подразнят, но и да бъдат отнесени към сериозните грешки, които „Завет“ не би трябвало да притежава.

Следва да отбележим, че Ридли Скот също се поддава на станалата модерна напоследък коректност спрямо сексуалността на персонажите си, макар и в съвсем лека и на пръв поглед незабележима форма. Не, в никакъв случай тази черта няма да бъде натрапена по подобие на филми като Moonlight“, но все пак тя присъства вътре и при внимателно вслушване в диалога ще я откриете. Другата особеност, която прави впечатление, е яростната съпротива спрямо идеята за християнския фундаментализъм, която се открива още в антологията (спомнете си „Alien 3“ на Финчър). Както споменах и по-горе, Сътворението е в основата на цялата предистория и ако човечеството наистина е създадено от инженери, то аз нямам нищо против да поднеса цвете на такава статуя. Но не и на икона в църква.

Alien: Covenant“ е филм, за който тепърва ще се говори, ще се анализира и ще се търсят скрити послания, бъгове и характерни черти. Важно е обаче да знаете следното: филмът не е създаден за едно-единствено гледане; възможно е да не останете доволни, ако търсите прилика с някой от старите филми (изключая „Прометей“, който в никакъв случай не е част от антологията), а е възможно и дори да откриете неща, които аз и Светослав по-долу сме пропуснали да отбележим, без те да повлияят негативно върху преценката ви.

 В никакъв случай Alien: Covenant“ не е лош филм и в никакъв случай не е разочароващ симбиот между носталгията и желанието за трупане на финансови активи на стари години. Просто можеше да бъде по-искрен, по-критичен спрямо собствените си недостатъци, по-голям. Дори от живота. Феновете това искаха, сър.


A L I E N : C O V E N A N T
от Светослав Богданов

Майкъл Фасбендър – Дейвид.

Сериозно, целият филм е точно това. Никакъв Пришълец, никакви голи охлюви, които да приличат на Пришълец, никакви ларви, които да СА Пришълецът, а още повече никакви умалени размери на Пришълеца, които, доволно зацапани с кръв, махат с ноктести лапички след излизането си от стомаха на не помня вече как му беше името, но и не заслужава да го проверя. Всичко е Дейвид. Първият. Неповторимият. Уникалният.

Доволно подлъган от носталгично яките плакати на „Пришълецът: Завет”,  очаквах едно страхотно завръщане в миналото на онзи уникален ксеноморф, който преди толкова много десетилетия сграбчи сърцето ми и го притисна към зъбите си. Очаквах да стана свидетел на един Пришълец, който да бъде в едно, както с миналото превърнало го в култ, така и със съвремието, в което живеем сега. Гигер привкусът в постерите, особено в единия, успяха да хайпнат до неимоверни висоти очакванията ми към филма. За съжаление, както често се получава, човек се разочарова най-много тогава, когато очаква много.

Завръщането на Ридли Скот към брилятното му творение отпреди 38 години, което бе последвано от 2 страхотни продължения, зад които стоят имената на Джеймс Камерън и Дейвид Финчър се очакваше от мен с едвам сдържан интерес. Казах си „Щом ще е Ридли Скот, значи всичко си идва на мястото”. Да, но нищо не си беше на мястото.

Бих искал да уточня, че основните ми проблеми с филма са най-вече на ниво сценарий, мотивация и реакция на персонажите, като изключвам Дейвид, разбира се. Той е уникален. Визуално „Пришълецът: Завет” е уникално готическо пиршество за окото, но за съжаление само това не ми беше достатъчно, защото не е филм на Майкъл Бей все пак. Тук дупките в сценария и безсмислието на сцените остават един такъв горчив  вкус в устата – все едно не си си мил зъбите след петдневен запой. При това с гадна ракия.

Историята в Заветът ни поставя 10 години след случилото се в „Прометей”.

Всичко започва с Дейвид и завършва с него. Малко след активирането си, Дейвид 8 (Майкъл Фасбендър) бива интервюиран от сър Питър Уейлънд (Гай Пиърс), където Давид изрзява объркването си от това да служи на хората, при положение, че той е безсмъртен и, в собствените си очи, изключителен. Много години след това, историята ни прехвърля към колониалния кораб USCSS Covenant, който пътува към планетата „Оригай-6” с над 2000 пътника на борда си. Уханието на обречен екипаж започва да се усеща още с първите минути при запознаването ни с кораба „Завет”. На борда му се случва инцидент, при който измират 47 от пътниците, включително и капитанът, чиято криокамера не се отваря и той изгаря като съчка в нея. Помощник-капитанът застава начело на експедицията. Не зная дали си спомняте брилянтния сай-фай хорър на Пол Андерсън „Смъртоносен хоризонт”, но тук се случва горе-долу същото. Пилотът на „Завет” прихваща трудно разбираем сигнал от неизвестна планета и нашите бъдещи мъртъвци, след кратък спор, се отправят към новооткритата планета. В най-общи линии това е основната движеща мотивация във филма.

Неприятностите със сценария започват още в този момент.

Ще ми се да направя едно леко отклонение от темата на ревюто, за да задам по-добре отправната си точка за негативното усещане, с което останах след филма.

Когато Ридли Скот е създал първия Пришълец, самият той не е осъзнавал каква фен база ще събере и в какъв култ ще се превърне филмът му. Не съм сигурен, че и болният, но брилянтен мозък на Гигер също е знаел до какво ще се стигне. Но фактите са налице. Вече 38 години Пришълецът е обгръщал с ноктестите си лапи фенове по целия свят и е надграждал историята си филм след филм. Именно затова не мога да възприема неприятните детайли и пукнатини в сценария на „Пришълецът: Завет”. Не зная за Вас, но мен много ме дразни да ме подценяват като зрител и да ми сервират „още от същото” с идеята, че ще ми се хареса, само защото идеята работи сама за себе си заради вече придобития култов статус. Винаги съм смятал, без разбира се да изключвам възможността за издънка, че да не подходиш към собственото си творение сериозно, а само с идеята за повече пари в джоба си е унизително както са зрителите, така и за създателите. Именно тук, поне в моите очи, се дъни „Пришълецът: Завет”.  Феновете сме особено неприятна порода, на която трудно може да се угоди. Но когато се сервират откровено нелогични и неприемливи реакции на персонажи или безсмислени и алогични сцени, които нямат естествен ход към историята, то тогава отстрани изглежда  все едно някой казва „Майната ви, пак ще ви хареса! Нали се кефите и без това! Ще приемете каквото и да ви дам да гледате.”. Да, ама не. Не претендирам да съм разбирач, не претендирам за академичност. Претендирам да съм фен, който не иска да бъде подценяван като зрител.

Това до голяма степен е и огромният проблем при „Пришълецът: Завет”. Той подценява зрителя на интелектуално ниво. Няма как през 2017-та година да сервираш на публиката история за корабът-майка, чийто екипаж се отправя към напълно непозната планета, зарязвайки основния си курс, воден от откъслечен, почти неразбираем и странно попаднал им запис и това да е основната платформа, върху която поставяш филма си. Още повече, че жанрът „Космическа фантастика“ не датира от миналата или по-миналата година, за да се пробутват всякакви идеи.

Още повече, не трябва да съществува възможност при която да си позволява човек, при все, че е капитан на кораб,  да изпрати цял екип да изследва непозната планета без каквато и да е било защитна униформа, без каквито и да било предпазни шлемове, костюми, рицарски брони, че даже и без кондом ако щете. Поне един кондом да си бяха сложили на главите за да се предпазят… Но не, няма такова нещо. Още по-зле продължава всичко след заразяването на няколко членове на екипажа с паразита, благодарение на който се ражда ларвата на Пришълеца. Когато някой си ни кашля и подшмърква в метрото или където и да е, дори и в офиса, го гледаме накриво и се чудим защо този олигофрен (респективно тази кучка) не си е останал/а вкъщи, за да се лекува, ами ни се е изтапанчил/а да ни заразява и нас. Докато във филма такова нещо не съществува. Хората се прегръщат, носят се един друг и си дишат в лицата най-спокойно, без дори да имат и най-малка представа с какво може да се е заразил болният и дали случайно това съответно нещо няма да избие целия екипаж и да си заминат всички. В паника изпадат чак след като от кървав фонтан се изражда един малък, голичък и много хищен Неоморф. Нека ви задам така въпроса за да поставя по-точно гледната си точка: Ако видите дама от леко мургав произход да яде сандвич, току-що изваден от кофата с полепнали по кетчупа му частици боклук ще й дадете ли да ви целуне…да речем по устата? Ами ето това ми е един от многото проблеми с „Пришълецът: Завет”.

След напълно нелогичното изследване на планетата и заразяването на двамца от екипажа, което пък бива последвано от смъртта на още няколко човека, на всички им се налога да се бият с хищните неоморфи.

Пропуснах да кажа, капитанът осъзнава, че е направил грешка с приземяването на тази непозната планета. Но пък това не му попречи да продължи с тъпите решения, което да го поведе борчески към смъртта му.

След като екипажът се сборичква с неоморфите, срещат Дейвид.

Майкъл Фасбендър успява да пресъздаде един от най-страхотните образи на абсолютен, логичен, целенасочен и брилянтен синтетичен психопат,  за когото може да си мечтае човек да види на екрана. И за негово съжаление със (засега) изкривена психика и лек бъг в системите си, което (може би) го превръща в това, което е и го води през всичките му решения за постигане на съвършенство. Синтетичният Дейвид вижда статуя на Микеланджеловия Давид и най-вероятно воден от грешката в себе си достига до решението, че е съвършен, изключителен, уникален и перфектен. Че е Създател. Че той трябва да бъде Създател. Може би единственото логично решение за гледане в този филм е Дейвид на Фасбендър. Ролята му е съвършена. Създаден от човек, за да служи на хората, сам достигнал до решението да унищожи човечеството, вярвайки в това, че Той е вечен, а ние сме просто мимолетни, несъвършени създания, които са песъчинки, преминаващи през пръстите. Синтетична машина, която сама взима решения и достига до идеи, без да изпитва каквато и да е емоционална потребност и без да помисли дори за секунда за провал или отказ.

Както е прието във франчайза да има по един синтетичен организъм, така тук са цели два. Фасбендър изиграва и двамата. Уолтър и Дейвид.

Ролята на Уолтър е по-притъпена, много по-второстепенна, но никак маловажна за случващото се. Дори до огромна степен именно благодарение на Уолтър публиката успява да открие бъговете в Давид.

Сблъсъкът между двамата синтетични братя е уникален и в брилянтните разговори между двамата се забелязва грешката в програмата (същността) на Давид:

„Дори една нота да бъде сгрешeна и съвършенството на цялата композиция бива нарушено”

Както повечето хора знаят, когато от Холивуд нямат какво да покажат, винаги започват да се повтарят, и повтарят, и повтарят, и потретват. Същото е и с „Пришълецът: Завет”. В най-долния случай се опитват да влияят на емоционалното възприятие на човек чрез флашбек, използване на класически сцени от предходни филми или търсене на допирни точки чрез персонажи. Доказателства за това под път над път – „Терминатор: Генезис” е един от тези примери, но там според всички на планетата Земя нещата не сработват. В случая, като изключим носталгията, която предизвикват постерите, то това е Даниълс (Кейтрин Уотърстън), която се явява своеобразен клонинг на Елън Рипли. През по-голямата част от филма все се чудех дали ще ни я покажат по гащи.

Последната битка между Даниълс и промъкналият се Пришълец на борда на „Завет” е страшно заковаваща. Честно казано, след нея вече ми се искаше всички в киното да чуят писъците ми от гняв, а не само да си звучат в главата ми. На Рипли (извинете, Даниълс) й се наложи да изхвърли какво ли не, за да унищожи една от гадините. Толкова мащабна битка за унищожението на един Пришълец…През цялото време си задавах въпроса: Ами ако бяха две или три същества? Тези сигурно щяха да изпукат всичките до един, без да имат време дори да изпищят в космоса.

Истината е, че филмът не ми хареса изобщо на ниво сценарий. Визуалната красота на природните картини и съвършенството на Фасбендър като Дейвд са единствените плюсове на този толкова посредствен и абсурден филм. Не ми е никак приятно, че Сър Ридли Скот буквално се изплю върху творението си и предпочете да предложи на нас, феновете, един блудкаж пред това да си напрегне мозъка и да имаме възможност да се насладим на една съвременна и страхотна фантастика. Независимо от всичко, което изписах по-горе, дълбоко в мен продължава да се таи надеждата, че този филм, както и „Прометей”, са част от един цикъл, но не от онези болезнените за жените, който накрая ще завърши бляскаво и в духа на първите три филма, затваряйки кръга от посредствени и междинни връзки с един качествен шедьовър, който ще продължи да откликва напред в бъдещето. Искрено се надявам „Пришълецът: Завет” да е парченцето пъзел от една много по-огромна картина, която накрая да не образува муха върху екскремент, а да зарадва максимално нас, феновете на франчайза.

6 Comments on Alien: Covenant / Пришълецът: Завет

  1. Как точно Moonlight ‘натрапва’ сексуалността на персонажите си? Все едно Телма и Луйз да ни ‘натрапва’ жените или Терминатор да ни ‘натрапва’ роботи. Сексуалността на персонажите темата на самия филм, няма никакво натрапване. Или може би Пришълецът натрапва станалите напоследък модерни в киното космонавти.

    • Данаил Найденов // май 19, 2017 at 4:51 pm // Отговор

      „Moonlight“ е именно натрапване на сексуалност, плюс опит за преекспониране на so-white-oscars, което се наблюдава през последните години. Същото е и с „То“ по Кинг, ако някой някога е чел книгата – сиреч, ако беше написана днес, то щяха да заврат Кинг в миша дупка заради секса между деца.
      А дали „станалите напоследък модерни в киното космонавти“ наистина модерни сега…well, Станли Кубрик е на друго мнение, лека му пръст.

  2. И Moonlight не е първият филм в историята с гей персонажи ( re: „станалата модерна напоследък коректност спрямо сексуалността на персонажите“) Кога гей сексуалността, тогава, става „натрапчива“ в даден филм? Какъв е критерият? Или е „натрапчива“ по принцип?

    • Светослав Богданов // май 19, 2017 at 11:49 pm // Отговор

      „Планината Броубек“, ето един филм с натрапчива гей сексуалност в който актьорите обаче се справят блестящо. „Момчетата не плачат“ (1999) също засяга сексуалността между един и същи пол, но там всичко е повече от брилянтно изпипано.

  3. Малко са филмите в жанра, които успяват да избегнат една, малко правеща впечатление грешчица, според мен – планетарното представяне в сюжета – имаме изключително напреднала цивилизация, която е локализирана в един район и това е ?!Един кораб пристига и съсипва цялата флора с една бомба /дори някои зомби филми се справят по-умело

Вашият отговор на Данаил Найденов Отказ

Your email address will not be published.


*