Новините днес

Pirates of the Caribbean: Salazar’s Revenge / Карибски пирати: Отмъщението на Салазар

През 2003 г. Гор Вербински и Джери Брукхаймър поставиха основите на нова филмова поредица, превърнала се в епитет на качествения ентертейнмънт и започнала нова епоха в попкултурата. „Карибски пирати“ мигновено се превърна в синоним на епична пиратска история, съчетаваща в себе си не само фикшън, излязъл от умовете на Тед Елиът и Тери Росио, но и използваща съчетание между исторически събития и митове, за които някои чуха (и видяха) за пръв път. Епичната музика на Ханс Цимер се превърна в еталон за звуково изживяване и може да бъде чута дори на сватби, успешно заместваща Менделсон.

Единственото лошо последствие се оказа поставянето в коловоз на кариерата на Джони Деп, който не само, че не можа да се измъкне от ролята си на Джак Спароу в последващите си филми, но и се унифицира с персонажа, и то при положение, че преди това участва в прекрасни филми като  „Едуард Ножиците“, „Защо тъгува Гилбърт Грейп?“, „Дони Браско“, „Новият Дон Жуан“, „Аризонска мечта“ и наркокласиките „Страх и омраза в Лас Вегас“ на Тери Гилиъм и „Дрога“ на Тед Дем. Уви, „Карибски пирати“ е причината, поради която Деп ще се идентифицира завинаги със Спароу, особено сред младежите, родени след средата на 90-те години на миналия век, без те да имат възможността да го видят в по-различна светлина, пречупена през спектъра на качеството.

Последвалите две продължения на „Проклятието на Черната перла“ през 2006 г. и 2007 г. натрупаха солидни приходи в боксофиса и дадоха свободата на „Дисни“ да се отклонят от историята и да се опитат да дадат нов тласък на поредицата. През 2011 г., „В непознати води“ се отклони от посоката си и под режисурата на Роб Маршъл се превърна в неприятен и крайно безинтересен spin-off , от който пострадаха не само парите на студиото, но и желанието на феновете да видят още случващото се „по-нататък“. Липсата на Орландо Блум и Кийра Найтли, както и завоят, който историята предприе, се оказаха недостатъчни, жалки и нежелани, като дори Пенелопе Крус не можа да спаси случващото се с пищните си, сексапилни извивки на испанска красавица.

За щастиe обаче, „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“ е вече по кината и не само, че отмива срама от предишния филм, но и достойно може да се нарече „истинската четвърта част“, или поне това си помислих, след като изгледах и сцената след кредитите.

Ако ми позволите да определя филма с една дума, то тази дума би била „емоция“. Емоция от начало до край, плътно хванала ме за гърлото в продължение на целия филм. Не станах по-млад и по-неразумен, каквото беше моето „аз“ в предишното десетилетие. Не станах и по-критичен към някои откровени недостатъци на филма, които дадоха повод на чуждестранните медии да недоволстват от историята. Станах обаче по-сантиментален и по-наивен, защото „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“ е точно това – машина за провокации, чрез която успях да се насълзя три пъти, мислейки си за прекрасното семейство, което имам вкъщи.

Цялата поредица „Карибски пирати“ е семейно забавление; тя ви гарантира прекрасно изживяване не само в киносалоните, но и пред телевизорите вкъщи в дъждовните дни на пролетта, когато няма какво да правите навън, а месеците за море са все още недостижими и далечни. Към семейството се ориентират и Йоаким Рьонинг и Еспен Сандберг, които имат тежката задача да носят на гърба си наследството на Вербински, продължавайки достойно неговите три филма. Не смятам да търся сравнения с Маршъл и „Непознати води“, защото искрено се надявам да забравя за този филм и пеещите русалки в него; единствено страстта към колекционирането на блуреи ме накара наскоро да го пусна пак и да издържа до средата. Щастлив съм обаче, че компенсирам с „Отмъщението на Салазар“ и ще отида да го гледам пак, поне още два пъти. Разбира се, IMAX е най-добрата възможна алтернатива за това.

„Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“ идва в Европа с това си заглавие, докато в САЩ се титулува с „Мъртвите не разказват истории“ (Dead Men Tell No Tales). Така и не разбрах поради каква причина „Дисни“ диференцират така името на продукцията си. Преди няколко месеца, „Смелата  Ваяна“ с оригинално заглавие Moana“ успя да нажежи страстите в интернет, без дори критикуващите да се бяха разровили за причините за смяната на заглавието. Е, Moana“е прекрасен еротичен шедьовър на италианската школа, който препоръчвам на еротоманите, искащи да заменят Тинто Брас с нещо по-съвременно и с една идея по-обезкосмено. И двете при заглавия пиратите обаче са приемливи, защото са неразривно свързани с историята, а по-наблюдателните могат да забележат, че рефренът за неговорещите мъртви се среща и в оригиналната трилогия на Вербински.

Първото нещо, което ми хрумна по време на прожекцията бе, че „Дисни“ и тук внедряват семейното наследство, което автоматично генерира изводите, че „Карибски пирати“ се превръща в загоряла от слънцето и морската вода версия на „Междузвездни войни“, разбира се, в много по-малки мащаби и без претенциите за титанична епичност. След като Уил Търнър (Орландо Блум) се превърна в новия капитан на „Летящият холандец“, а Елизабет Суон остана на брега, отглеждайки детето им и чакайки своят възлюбен за един ден на всеки десет години, историята продължи напред, а Спароу (Деп) успя да забрави за своите подопечни. Годините минават, но болката остава – такъв рефрен бихме използвали, ако пишехме сълзлива статия за раздялата във вестник Teenager Love“. Именно така обаче се чувства Хенри Търнър (Брентън Туейтс) , плод на любовта между Елизабет и Уил. Хенри расте с единствената мисъл да спаси баща си, благодарение на легендарния тризъбец на Посейдон, отбелязан в мистериозна карта, която само жена може да разчете.

Междувременно Карина Смит (Кая Скоделарио) е попаднала в клопката на преследването на вещици. Умна и стъпваща единствено върху науката, младата Карина е преследвана от поданиците на Британската империя поради вещерските си методи на работа, които стотици години по-късно биха я превърнали във водещ академик. Съдбата ненадейно я среща с пиратски капитан, загубил не само кораба и екипажа си, но и прословутия си късмет, превръщащ го от смел врабец в полумъртва кукувица. За да бъде всичко прекрасно, дребно проклятие е свалено ненадейно и Спароу се изправя на мушката на отдавна загубен моряк, търсещ единствено отмъщение за злощастната си съдба.

 Хавиер Бардем е новото лице, което се опитва да създаде нов злодей, изправящ се срещу вечно изплъзващата се като змия осанка на Спароу. Ако бях филммейкър, то със сигурност бих ангажирал Бардем за моите злодеи. Винаги. Хавиер е един от най-релевантните образи, що се отнася до пресъздаване на злото в екранното изкуство и тук продуцентите уцелват точно в десятката. Салазар на Бардем съчетава в себе си суровостта на Дейви Джоунс, успоредно проектирайки собствената си харизма върху изграждането на образа. Така се получава перфектно съчетание между абсолютното зло и в същото време се акцентира върху едно от най-простичките желания на човека – желанието за живот.

Не ми се иска да пускам омразни спойлери, защото „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“ трябва да бъде изживян самостоятелно, с умело подхващане на всеки един елемент от пъзела на историята. Най-важното обаче е, че във филма се обръща внимание на нещо много важно и това е origin историята на Джак, която бе крайно необходима и особено важна. Кой е Джак The Спароу, как се е превърнал в емблематичната личност, чупеща празни бутилки от ром в пределите на карибските морета? Най-накрая, след цели пет филма, зрителите разбират повече за любимия си филмов пират! Какво по-хубаво от това?

Недостатъците са обозрими дотолкова, че зрителите могат да бъдат подразнени от актьорската игра на Брендън Туейтс, който за пореден път не показва нищо изключително. Независимо, че героят му е нов за поредицата и едновременно с това е наследник на Уил Търнър, то младият Хенри не е взел нищо от обаятелния си баща във филма и дамите няма да припадат с трепети в слабините, гледайки недодяланата му актьорска игра, сравнима единствено с играта в популярен български сериал за куки и мафиоти. Не така стои въпроса с Кая Скоделарио, която изгражда образ на нафукана мадама, надарена и с остър ум, и с прекрасни извивки, които компенсират липсата на такива при иначе изключително красивата Кийра Найтли. С няколко степени пък се покачва нивото на майсторлък пред камерите, особено ако сравним Кая с Кийра. Нейната героиня е не само особено интересна, но и пряко свързана с книгата „Най-ярката звезда на Севера“, която е предистория на филма и която е издадена на български език от „Егмонт“, така че ако искате повече Карина, то отидете до най-близката книжарница.

Огромно завръщане прави и Хектор Барбоса (Джефри Ръш), чиято роля на приятел и противник на Спароу се разгръща широко и дава нови моменти за размисъл след финалните надписи. Барбоса е още по-драматичен, пресъздаващ на екрана меркантилните преимущества на това да си капитан на пиратски кораб, незачитащ правилата на морето.

Едни от най-големите ми притеснения преди филма идваха от смяната на композитора. Какво е „Карибски пирати“ без Ханс Цимер? Същото като блъди мери без доматен сок или е възможно да се допусне смяна на основната съставка на коктейла и въпреки това той все пак да има вкус на домати? За щастие, притесненията ми бяха напълно опровергани . Независимо, че Джоф Занели вмъкна свои композиции, то той стъпва смело върху музиката на Ханс Цимер и я адаптира така, че да не се губи онази героична нотка на върховенство, която така добре познаваме. Занели излиза от школата на Цимер, работейки върху испанската тема още в „В непознати води“ и тук успява плътно да пренесе върху нотния лист всички предимства, които са запазена марка за творчеството на недостижимия Цимер. Във всички драматични моменти, каращи дъха ви да замръзне и сърцата ви да се разтопят, от говорителите се лееха тоновете на Цимер и по никакъв начин не успяхме да бъдем излъгани. Давам шест точки за Занели, а съвсем скоро се надявам и дискът с музиката да бъде наличен за аудиосистемата в колата.

„Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“ е добър филм, особено ако успеете да се абстрахирате достатъчно от някои звена, правещи веригата по-слаба от очакваното. Преди няколко месеца говорих по телефона с мой приятел и той ме попита кога за последен път съм гледал филм със сърцето си, вместо с извратеното си вече съзнание на бъдещ филмов критик. Е, ето го и отговора! Този филм го гледах повече със сърцето си, вместо със зрителните си органи и останах душевно задоволен до степен на нетърпимост. Обичам слънцето, обичам солената вода и никога не ми прилошава, докато плавам с туристическа яхта за няколко турски лири на курс. Получих всичко, от което имах нужда и не смятам да търся „под палубата акула“. Филмът забавлява и дава тласък на желанията ви да избутате по-скоро работните дни до заветните десет, в които ще пиете бира пред запален огън на плажа, евентуално ще пушите билки и ще мечтаете да отплавате далеч към хоризонта, където ще ви очаква нещо повече от звездна карта. Нейде там ще бъдат скрити мечтите ви, заключени в бутилка от ром.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*