Новините днес

The Shape Of Water / Формата на водата

Пиша този текст вече три дни. Не успявам да кажа каквото ми е в главата и сърцето и все се отказвам. Покрай един разговор тази вечер се замислих за мексиканците и мексиканското кино, за тръпката от провала и гнева пред желанието да се харесаш на всички. Не мисля, че има голям мексикански филм, който да може да бъде гледан от всеки и да бъде приет разумно и под знака на фригидна любезност от широк кръг хора. Все някой ще е обиден или най-малкото възмутен. Това ми харесва.

После, докато си вземах душ, се сетих за реакция за новия филм на Гийермо дел Торо “Формата на водата”. По-скоро става дума за кухо коридорно роптаене по определението “готическа приказка”. Да, филм за любовта между човек и морски звяр може да бъде определен като приказка. Но не срещу това роптаеше една жена след прожекцията на филма. Роптаеше срещу ясно изразеното присъствие на сексуалността в подобен сюжет. Това ме подсети за една ескимоска приказка, която ми беше завъртяла главата и в която майка и син горят от страст по съпругата на сина и търсят варианти да я откраднат един от друг, което ги погубва. Подобни елементи в приказките има бол. Може би не в европейските, но аз така и не харесах европейския филм на дел Торо – кичозната, натруфено банална какафония „Crimson Peak.“

Във “Формата на водата” нещата стоят различно.

Историята следва структурата на приказка. Проста, предсказуема, макар с претрупан plot и изящно перверзни (in your face) врътки. Сценарият на дел Торо е пълен с препратки, директни заемки, случайни идейни кражби, отдаване на почит към киното от едно време, прокрадващи се делТоровски storytelling фетиши, лек завой към мюзикъла и сладникавото, жизнеутвърждаващо кино от 50-те и 60-те години на миналия век, а за капак побира и някои превтръснали тропи на съвременното независимо кино – като самотния, влюбчив и осъден да не намери сходна душа съсед –  хомосексуален артист, който за щастие е изигран не от брадатия и по британски амбивалентен Джон Литгоу, а от брадатия и по британски elusive Ричард Дженкинс. Дженкинс предлага изненадващо неиронична трактовка на образа; но как би могло да е иначе. Приказките предполагат сериозен тон.

Историята е разказана именно от героя на Дженкинс – Жил, който открива душеприказчик и рядък приятел в главната героиня – нямата чистачка, негова съседка и “принцеса без глас” Илайза Еспозито (Сали Хокинс в прекрасно, причудливо, крайно характерно физическо превъплъщение, което напомня на хибрид между героиня на Тим Бъртън и привидение от бродуейска сцена в края на флапър ерата). На пръв поглед Илайза е типичният главен герой от скапана европейска приказка – няма, самотна, осиротяла и чувствителна чистачка в строго секретен изследоватески център, която открива разбиране и something like love в люспесто морско чудовище, заловено в река в Южна Америка, което събужда интереса на гнилото американско правителство (действието се развива в разгара на Студената война, но препратката към ерата на Тръмп е явна). Илайза се опитва да го спаси с помощта на изобрететалните си приятели – Жил и досадната Зелда (Октавия Спенсър в типичната за нея шумна ръкавичена роля; поредната ѝ устата чистачка и поредна скучна заявка за “Оскар”). Естествено, Илайза крие в себе си и рязък неевропейски/несмотан туист – опърничавост, необуздана страст по сетивното, компулсивен уклон към мастурбация (всяка вечер във ваната – водата присъства като символ дори в експозицията) и жажда за познание, докосване, съвкупление (водата! водата! водата!).

Хокинс блести най-вече заради ярката физическа характерност на образа. Дел Торо насочва камерата си към хилавите, криви крака на Илайза, които стърчат изпод дългата, тясна пола; заиграва се със скокливите й и чевръсти пръсти, широко отворените й очи, подчертаващи вечното състояние на учудване и желанието ѝ да се докосне до света и всичките му причудливости. Борбеността, свитите юмручета и (дългият) средният пръст към агресивния, садистичен правителствен агент (изигран без усещане за мярка и с определено европейски/смотан привкус от иначе доста умелия Майкъл Шанън – слабото звено в актьорския състав) допълват образа, който на моменти напомня на Холи Хънтър в “Пианото” (не точно заради немите героини, които двете играят, а заради страстта, хъса и неврозната скорост, с която лицата, очите и ръцете им тичат след мислите и емоциите, което се опитват да обхванат и изразят, а и заради неврастеничните си придружителки, които постоянно и многознайно се опитват да обяснят тези редки птици на заобиколащия ги свят – Ана Пакуин в “Пианото”/Октавия Спенсър тук).

Оставяйки настрана историята, филмът предлага интересен микс от детайли. Независимо дали става въпрос от свалка с морско чудовище посредством няколко яйца, джаз и уроци по езика на глухонемите (Arrival-style) или пък за любовта на Жил към мюзикълите, за начеващото движение за права на чернокожите, сладникавата близост на кварталното кино или мракобесието на Студената война, дел Торо се заиграва (дори в цветовото решение, може би най-вече в него) с изграждането на един свят на крайности, в който грозното и красивото се смесват и създават една меланхолична картина на планета, общество, свят , в който човек, подобно на Жил, винаги има усещането, че се е родил прекалено рано или пък прекалено късно, за да може да живее така, както усеща нуждата да го стори. Дали е така, както обаче става в несмотаните/неевропейски приказки, you’ll Never Know. (You’ll get this pun. When you see the movie.)

„Формата на водата“ може да бъде гледан в рамките на „Киномания“.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*