Новините днес

The Snowman / Снежния човек

Психологическият криминален трилър през годините се обособи като отделен жанр в киното и литературата, който лъкатуши някъде на тънката граница между хоръра  и криминалето. Това е жанр, при който се разказват истории за изключително тежки престъпления, извършени от безмилостни психопати, най-често серийни убийци.

 Интересът към този „феномен“ на нашето общество от страна на масовата култура не е случаен. Докато по нашите географски ширини серийните убийства са малко познати, то в някои държави като Великобритания (Джак Изкормвача, Харолд „Д-р Смърт“ Шипман, Йоркширския изкормвач), САЩ (Тед Бънди, Джефри Дамър, Джон Уейн Гейси, Зодиaкa, Ед Гейн, Бостънският удушвач) и  Русия (Чикатило, Пичушкин, Александър Чайка), те са доста разпространено явление. Търсейки да даде отговори на породилите се в обществото, страх и любопитство към методично убиващите психопати, изкуството си подава ръка с психологията и умело се опитва да влезе в обърканото съзнание на този нов вид злодеи, изследвайки престъпленията им, по обстойно в романи, филми, комикси, театрални постановки и дори мюзикъли.

Специално място жанрът си е извоювал в седмото изкуство с шедьоври като „М“ (1931),“ Психо“ (1960), „Тексаско клане“ (1974), „Мълчанието на агнетата“ (1991), „Убийци по рождение“ (1994), „Седем“ (1995), „Червения дракон“ (2002), „Парфюмът“ (2006), „Зодиак“ (2007).  Като изключим някои спорадични опити, като „Видях Дявола“ (2010), „Мъжете, които мразеха жените“ (2011)  и„Щастлив брак“(2014), сякаш през последните години киноиндустрията се поизчерпа от към оригинални сценарии и жанрът бавно взе да изчезва от лицето на Холивуд. Изглежда единствения начин да се възроди отново беше да се появи проект, с който да се заеме някое голямо холивудско име, което да адаптира доказано сполучлив роман. Когато през 2013 г. Мартин Скорсезе обяви, че се заема с проекта по скандинавския бестселър „Снежния човек“ на Ю Несбьо, се появи надежда у феновете, че именно това ще е филмът, който ще върне серийните убийци в полезрението на кинозрителите.

 Самият роман е апогей в творчеството на автора и го изстрелва от статута на посредствен скандинавски автор до световен бестселър писател. Книгата обаче се явява седма в поредицата за алкохолизирания детектив Хари Хуле и макар предходните заглавия да не са на нивото на „Снежния човек“, то те изграждат една пълна картина на развитието на този герой до момента, в който се появява в кино варианта. Изграждане, което един евентуален филм е трудно да постигне.

 Книгата е един сложен лабиринт от множество персонажи и действие, което прескача във времето, бавно намествайки пъзела на този литературен шедьовър. Накратко сюжетът: Сред поредния си емоционален срив, детективът Хари Хуле се заема със случай на изчезнали жени. Младата му колежка Катрин е открила съвпадение – всички отвличания се случват по време на снеговалеж, а на местопрестъплението е откриван снежен човек. Когато Хари получава анонимно писмо, подписано от “снежен човек“ и се появяват брутално осакатените трупове на изчезналите жертви, започва напрегната игра на „котка и мишка“, в която полицията се опитва да разгадае модела на убиеца и да предотврати следващото престъпление.

 Филмът се опитва да следва предложения от Ю Несбьо наратив, но по ред причини се проваля. Първо – на режисьорския стол сяда доказаният шведски режисьор Томас Алфредсон (Покани ме да вляза), а Скорсезе остава само продуцент. Алфредсон успява да постигне добрата визуална атмосфера, с която сме свикнали да го разпознаваме от предишните му филми, но отредените му два часа не стигат да събере толкова обемна откъм герои и обрати книга. Екранното време до толкова не стига, че един от главните за книгата персонажи, бизнесменът Арве Стьоп (изигран иначе добре от титана на второстепенните роли Дж. К. Симънс), не става ясно защо присъства във филмовата адаптация. Сценарият буксува, затлачва се, обратите и напрежението от книгата са бледо наподобени, а монтажът прескача в плахи опити да покаже на зрителя повече нюанси на сюжета. Светъл лъч в този кинематографичен хаос е Майкъл Фасбендър, който изиграва един запомнящ се Хари Хуле, макар и леко недостоверен. Мускулестата физика на актьора в следствие тренировките му за „Асасин’с Крийд“ (2016), не отговарят на визията на алкохолизиран детектив. Женските персонажи са еднопланови и липсва заложената в романа дълбочина на характерите, а камео появата на Вал Килмър е толкова жалка, че чак е подигравка със зрителя. Не съм запознат със здравословното състояние на някогашната икона на Холивуд, но играта му е толкова покъртително слаба, че дори се е наложило да бъде дублиран, при това несполучливо.

 Големият проблем във филма за мен е недостатъно добре изградената мотивация на злодея. За разлика от шпионските трилъри, в които е привидно ясен мотива на масовите убийци и атентатори, то в психологическия трилър основния елемент на сюжета се гради около мотивацията на злодея, подтикнала го да извършва такива зверски убийства. Тя не нужно да е рационална, но трябва да е желязно обоснована в болното съзнание на филмовия антагонист. В книгата всичко това е постигнато по великолепен начин, а във филмовия му еквивалент получаваме бледо копие на злодей, който не е достоен противник на главния герой. От и финалът на кинолентата е бледо копие на смразяващия завършек на романа.

 Както става ясно, разочарованието ми от дълго чакания „Снежния човек“ е голямо, и за почитателите на жанра бих препоръчал да прочетат книгата. А аз ще си остана с надеждата, че скоро ще се появи филмово заглавие, което ще изкачи психологическият трилър високо в пиедестала на модерното кино – там, където му е мястото.

Добрин Добрев-Додо е театрален актьор и режисьор, страстен любител на киното и писател, творящ в жанра на психологическия трилър, хоръра и мистерията.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*