Новините днес

„То“ на Стивън Кинг

През м. септември светът полудя (отново) по „То“ на Стивън Кинг. Поводът беше новата екранизация на класическата творба на Краля на ужаса, която покори боксофиса в целия свят и даде нов тласък на позабравените герои от Дери, Мейн, които се борят всячески срещу ултимативното зло.

За филма писах рецензия, в която излях разочарованието си от видяното. Средностатистическият хорър за тийнейджъри не успя по никакъв начин да ме трогне толкова, че остана доволен и да чакам с нетърпение втория филм. Аз съм от онези зрители, които нямат претенции и не ронят носталгични сълзи по старата екранизация с Тим Къри, която е също толкова абсурдна, но пък носеше в себе си онова качество, което този път липсваше. Нямаше го чувството на страх.

Запознах се с Пениуайз, когато бях в трети клас и се докопах да видеокасетата. По препоръка гледах филма през нощта и до ден-днешен изпитвам неописуем ужас от клоуни. Да, клиширано звучи, но при мен и днес, когато съм на 29, клоуните действат неприятно и отблъскващо. За всичко това е „виновен“ Тим Къри, а аз мога само да му бъда благодарен.

Преди Къри обаче е Стивън Кинг, а аз го харесвам толкова, че чак получавам епилептични кризи. Признавам, че се запознах сравнително късно с неговото творчество – чак като студент, в безгрижните семестриални дни, започнах да купувам стари книги от кашоните, разположени на спирката „Баба Яга“ в Студентски град. Двата тома на „То“ обаче ми ги подариха в трети курс и чак тогава успях да разбера защо, по дяволите, този роман е толкова велик.

Именно новият филм ме накара да се заровя обратно в книгите, които идват от изд. къща „Бард“ в чудовищните два тома с твърди корици, които вече красят библиотеката ми. Крайно време беше издателството да се замисли за преиздаване и добре, че от Warner Bros. решиха да направят нов филм, за да получим и ние нови копия в достоен и завършен вид, носещи изцяло посланието на откриващата сцена. Както може да видите от снимката по-горе, главни действащи лица са Джорджи Денброу, Пениуайз и прословутият червен балон с хелий, реещ се неумолимо и кърваво в ръката на злото.

Множеството промени във филма ме отблъснаха и именно това беше причината да започна отново с четенето. Мисля, че вече не съществува някой, който да не е запознат със сюжета и няма нужда да ви разхождам из канализацията на Дери. Много по-важно е обаче да бъде осъзнато посланието на историята и то не е пряко свързано с инхалатора на Еди Каспбрак, с расистките подмятания към Майк Хенлън или към напъпващия сексапил на Бевърли Марш. „То“  е историята на общото спрямо частното, имащо една генерална цел, която води до спасението на света.

Силно приветствам решението на Н.В. Кинг да очертае действието в два тома, чиито общ брой страници надхвърля 1200. Трудът, който той полага през далечната 1986 г.,може да бъде приет за връх в творчеството му, където са позиционирани също поредицата „Тъмната кула“ и романи като „Гробище за домашни любимци“ и „Мизъри“. Разбира се, тежките почитатели на Кинг не разделят книгите му на „добри“ и „лоши“ и едва ли биха направили подобна класация. Без да съм запознат единствено с „Тъмната кула“, и то само поради липсата на време за четене, считам „То“ за перфектния отдушник на злото, търсещо своя път през канала към най-близкия пущинак.

Развиващ се в два успоредни времеви периода, „То“ ни прехвърля в края на петдесетте години на миналия век, развивайки не само главната сюжетна линия, но и показващ ни типичните черти на американската култура, която все още не се е отърсила напълно от сегрегацията, а хомофобията и патри/матриархата действат с помитаща сила. Бил Денброу, Еди Каспбрак, Майк Хенлън, Бевърли Марш, Станли Юрис, Ричи „Мръсната уста“ Тозиър и Бен Ханском са седем деца, идващи от различни прослойки на обществото. Всички те обаче са обединени от собствения им Клуб на неудачниците, поставил си за цел не само оцеляването насред лятото на 1958 г., но и преодоляването на страха, породен от древното зло в канализацията. Злото е главният герой, а тихите му, но неумолими стъпки към шийната артерия на читателя се промъкват страница по страница, пускайки чак тогава, когато и последната пръска кръв е изцапала чисто новия килим. Едва ли е нужно да убеждавам някого да се потопи в този свят; смятам, че всеки интелигентен читател трябва поне веднъж в живота си да се докосне до Кинг, а опцията да го направи с „То“ ще му донесе само повече бонус точки пред приятелите по чашка.

За новото издание е използван отново преводът на Любомир Николов от 1992 г., като са поправени редица печатни и правописни грешки спрямо изданията на „Бард“ с меки корици. Всичко останало обаче е налице – и фразите, и куплетите в началните страници, без да бъде спестено нищо на претенциозния читател. Единствената забележка, която имам спрямо новите книжни издания, е дебелината на хартията. Тази е по-тънка от нормалното, което може да създаде неволни наранявания, порязвания и други проблеми, но от друга страна – какво по-добро от капка кръв, засъхнала по страница от „То„?

Leave a comment

Your email address will not be published.


*