Новините днес

Tulip Fever/ Треска за лалета

Ти си млада и красива шведка, ходиш с Майкъл Фасбендър, имаш вече една награда „Оскар“ за поддържаща женска роля и носиш красивото име Алисия Викандер. Животът ти на филмова звезда е повече от чудесен и имаш целия свят в краката си. Между тях обаче имаш богатство, на което се е порадвало прасето Харви Уайнстийн. Всичко е наред – другите го правят също, но един ден няколко твои колежки нададоха вой и скапаха славата ти, която можеше да придобиеш след „Треска за лалета„.
Шегувам се. Не е нужно да спиш с Уайнстийн, за да си добра (и талантлива) актриса. Нужен ти е читав сценарий, а „Треска за лалета“ няма такъв.

Не ме разбирайте погрешно – имах огромни надежди за „Треска за лалета“ по едноименната книга на Дебора Могак. Оставям настрани факта, че е продуциран от The Weinstein Company – това няма абсолютно никакво значение за ценителите на качеството в  киното. Харви е направил толкова много за добрия ни вкус, че сексуалните му привички нямат абсолютно никакво значение, особено ако хаштагът #MeToo не се приема като нещо повече от ненужна интернет сензация. Преекспонираният феминизъм обаче пристига с гръм и трясък като неочаквани венерически гъбички и не съм сигурен дали вината е в самата Могак (не съм чел книгата все още) или в Джъстин Чадуик, но с оглед на това, че Чадуик е от мъжки пол, то везните се накланят към Дебора, но не и в положителен аспект.

Трудно ми бе да осъзная, че дори в художествено произведение е възможно да се прокара толкова противно морално послание, каквото е това в „Треска за лалета“. Простете ми, но дори в тетралогията „Кармен отива в колежа“ с порно дивата Кармен Лувана има повече положителни насоки, отколкото в пропитите с дивашки феминизъм и екстремизъм енциклики на настоящия филм.

Алисия Викандер, Дейн Дехаан, Джак О’Конъл, Том Холандер, Джуди Денч и Зак Галифанакис съставляват звездния каст, пренесен в Амстердам през XVII век, когато нидерландската столица не разчита на приходи в хазната от легалните продажби на благоуханна марихуана, а нещо далеч по-красиво. Лалета. Лалетата и техните луковици са страст, способна да причини не един и два банкрута, разбивайки едновременно с това цели семейства. Семейството пък е основната и най-висша цел на възрастния, но добродушен Корнелиус Сандвоорт (Кристоф Уолц). Хер Сандвоорт няма късмет в живота и след като остава вдовец, той успява да намери утеха в красивото сираче София, отгледана в църква. Тук веднага съм длъжен да спомена, че единственото хубаво представяне във филма е това на религиозната институция. Блестящата Джуди Денч оглавява храм, в който основната дейност е търговията. В Библията пише, че Иисус е изгонил търговците от храма, но шестнадесет века по-късно, светият алъш вериш не се подчинява на божиите закони и процъфтява в целия си блясък там, където вярващите ходят да се молят.
И същата тази иначе изключително красива и сексапилна София се спасява от монашеството и попада в разкош, за който не си е мечтала. Почти закупена от Корнелиус, София получава лична прислуга и богатство срещу скромна цена, която обаче не само не успява да заплати, но и поради биологична недъгавост прави така, че започва да гради грандиозна конспирация, сринала няколко невинни душици.

Колкото и да опитвам да не съм груб, то няма как да одобря или да открия добрите черти в поведението на София. Разбира се, никой не може сам да настрои тялото си и да изиска от него най-доброто, така че няма нищо лошо в това една жена да избере себе си пред децата. Дотук добре. Лошото е, когато самата София започва сексуална авантюра с беден художник (чудесен Дехаан) и не само разбива живота на съпруга си, но и още няколко.

„Треска за лалета” промотира лъжата и я представя като ненаказуема, а същевременно с това адмирира неприятното поведение на главната героиня и я оправдава във всеки един момент. Мисълта ми отново се насочва към престъпленията на Харви Уайнстийн (недоказани, впрочем), който е използвал влиянието си, за да преспива с начинаещи актриси и с това да провокира трупането на сериозни финансови активи в банковите им сметки. София Сандвоорт обаче не получава „Оскар” за мимолетната си авантюра; тя получава перверзното удоволствие от унищожаването на хората около нея. Адмирирам избора на Алисия Викандер за ролята – нейните вродени невинност и сексуална хищност са идеалната комбинация за пресъздаването на героинята и тя се справя блестящо с това. Проблемът идва от първоначалната идея на Дебора Могак и или аз не мога да открия къде трябваше да кажа „Браво”, или всъщност съм патриархален тип, ненавиждащ нежния пол. Сигурен съм обаче, че не второто не се отнася за мен.

Проблемите на „Треска за лалета” се градят още с основополагащите елементи на сторилайна и построената отгоре къща се срутва, без да успее да задържи положителния елемент на цялостност. Зрителят остава обиден и започва да прави аналогии с действителността, където такива жени съществуват и дори адмирират поведението на Сандвоорт. А това е тъжно. Много тъжно.

„Треска за лалета” не е лош филм и може да прикове вниманието ви, ако имате способността да поставяте невидима бариера между зрение и съзнание. Опитате ли обаче да изпитате симпатия, то най-вероятно ще пожелаете парите си за билет обратно. Съществува и възможността да станете женомразци, независимо от пола ви. И двата случая не бива да бъдат допускани, както и не бива да се допуска „Треска за лалета” да се превърне в морален стожер, каквито амбиции притежава.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*