Новините днес

Justice League / Лигата на справедливостта

Ансамбловите комиксови филми не са лоша стъпка в развитието на жанра и това бе доказано неколкократно през последните години. „Отмъстителите“ на Марвел донесоха сериозни приходи в хазната на студиото-производител, а незапознатата в детайли с комиксите публика успя да се срещне с малко познати герои, които иначе не биха успели в самостоятелни филми. Да събереш накуп популярни и не чак толкова известни персонажи е добра стъпка напред, особено ако се прави с чувство и финес. Цитираните по-горе отмъстители издигнаха до нови висоти жанра и дадоха стабилен тласък на развитие на рисуваните образи, инспирирайки и конкурентни студия да работят в същата насока.

Не бих си позволил да сравнявам двете конкурентни компании, защото такова сравнение е ненужно, а фенът следва да се абстрахира и да не избира страна, особено ако не е израснал на територията на държава, в която комиксът отдавна е изкуство. Без да се лъжем – в България популярността на супергероите се заражда и започва да расте след падането на Берлинската стена, а тепърва ще се формира фен база, която да има поводи за спорове. И ако в цял свят „Отмъстителите“ се превърна в култ за тийнейджъри и техните непораснали бащи, то тук хайпът е все още пеленаче, което скоро ще започне да прави първите си стъпки.

Умишлено споменавам „Отмъстителите“, защото зад тях стои лицето Джос Уидън, който работи прекрасно по марвелските филми. От другата страна на барикадата стои Зак Снайдър и ако самият той не беше претърпял ужасяваща семейна трагедия, то „Лигата на справедливостта“ щеше да носи мрачния и киномански заряд на „“Пазителите“ и „Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“. Наемането на Уидън да довърши работата на обаче прецаква схемата. И това личи ужасно много.

Джос Уидън

„Лигата на сраведливостта“ събира за пръв път накуп най-популярните герои на DC и ги представя по нов и неработещ начин. Батман (Бен Афлек), Супермен (Хенри Кавил) и Жената Чудо (Гал Гадот) вече бяха представени в самостоятелни филми, а тепърва ще видим такива за Аквамен (Джейсън Момоа), Светкавицата (Езра Милър) и Киборг (Рей Фишър). Киборг също е ново включване, което пък ще се окаже и най-свежото попълнение във филма, носещо в себе си и огромното марвелско тип „Джос Уидън“ влияние, стоящо с положителен заряд. Колкото и да е странно обаче и колкото и да прилича на Айрън Мен във визуално отношение, Киборг е глътката въздух, която дава на „Лигата на справедливостта“ възможността да не пропадне в небитието. За щастие.

Историята набързо – ако внимателно сте гледали „Батман срещу Супермен“ от 2015 г., то най-вероятно си спомняте, че Лекс Лутър не беше върховния враг на двете момчета. Не беше и Дуумсдей, чрез който Супермен се озова в набързо скован чамов ковчег. Още тогава публиката видя странните сънища на прилепа, наситени с насекомоподобни същества, рогат бик и архиврага, познат като Дарксайд. Дарксайд не беше експлоатиран в игрален филм и същото се случва и сега. За да се достигне до този бос, борците за добро трябва да преминат през няколко по-малки босове, досущ като в компютърна игра или филмова поредица на конкурентно студио. Правите аналогия с Танос от Марвел? Да, ситуацията е горе-долу същата. Същата е и с схемата с няколко енергийни сандъци, подобни на тесерактите, които сега са попаднали в миналото на нашата планета, благодарение на крайното зло Степенулф (Киарън Хандс). Степенулф е CGI подобие на митологично същество, което го е издухало мощно след древно обединение между амазонки, атланти и хора, които впоследствие прибират по един от сандъците и обещават да го пазят “за вечни времена“. Както обаче се случи и във „Властелинът на пръстените“, населяващите Земята не са достатъчно читави и в един момент гадта се завръща, за да си вземе полагаемото.

„Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“

Увертюрата е достатъчна, за да разбете защо дъртият и изморен Брус Уейн не се отказва от работата си и вместо да се пенсионира и да се отдаде на алкохолни (и други) оргии с верния си слуга Алфред, той започва да събира екип от супергерои, с които да се изправи срещу нашественика. Така се формира ядрото на Лигата, което трябва да свърши работа. А, и да спаси света.

Ако оставим сравнително плоския сценарий, то „Лигата на справедливостта“ издиша по много други параграфи. Още в самото начало става ясна намесата на Уидън, който е рязал безобразно вече заснети сцени, вмъквайки между тях своите възгледи за визията на филма. Не е нормално да се монтира по усмотрение, особено когато работата е наполовина свършена и то не от кого да е, а от основното движещо ядро на DC. Кратките origin истории, неумело вмъкнати между действието на филма, правят впечатлението за курсова работа на студент, който е от посредствената каста. Разбира се, без представяне на историите на Аквамен, Киборг и Светкавицата, филмът не може да тръгне в правилната посока. Въпросът е, че е направено некачествено, със струящ lame от всеки ъгъл, а това дразни.

Втората и най-неприятна черта на филма е използваната цветова гама. Бяхме приели, че филмите на DC няма да показват излишни шарении и ярки цветове, които да ни напомнят за конкурентната вселена. Уви, пак работата на Уидън оказва своето негативно влияние и тук – мрачната атмосфера, която трябваше да бъде основен прийом и главен герой, тук е напръскана с виолетови, сини и яркочервени тонове, подходящи за филмче по CN или Nickelodeon, но не за филм, претендиращ да популяризира една от силните комиксови линии на компанията. Мечтая си за времето, когато цветовете ще играят съществена роля за филми по Kingdom Come”. Тук обаче те нямаха място и ме накараха да мечтая за далтонизъм. По същият начин стои проблема и с детайлизирането чрез CGI на един от основните персонажи. Не искам да издавам важната „тайна“, която предпочитам да бъде открита от зрителите, но моментът е от особена важност и специалистите в екипа можеше да се постараят много повече, отколкото да „оставят пръстите си“ и да превръщат сцената в грозна баталия.

„Лигата на справедливостта“ обаче постига нещо, което досега не сме виждали в ансамблов филм – нито в „Отмъстителите“ на Марвел, нито в ужасяващия „Отряд самоубийци“ (който се оказа дебилен), не сме виждали баланс между супергероите. На преден план винаги изпъкват един или два образа, които се превръщат в любимци на публиката. Сега обаче ситуацията е различна –  всеки един индивид има не само достатъчно екранно време, но и съществено значение за формирането и действието на самия екип, което е прекрасно. Тази толкова важна стъпка на DC не концентрира вниманието върху Батман или Супермен (които така или иначе получиха няколко филма, а и ще получат още няколко), а се дава възможност на всеки един от тях да постигне славата, за която мечтае.

Както може да се очаква от комиксов филм – и тук злодеят, за който вече споменах, издиша. Многократно съм дискутирал темата за комиксовите злодеи и „Лигата на справедливостта“ не представя нищо по-различно. Мотивацията на Спенеулф е точно толкова банална, колкото е и тази на неговите колеги от същата или конкурентната вселени. Признавам, че ми липсваше Джеси Айзенбърг/Лекс Лутър, който постигна върховенство в последната сцена на „Батман срещу Супермен“. Степенулф е грозновато копие на Диабло, а действията му са точно толкова обикновени, колкото и на всички останали „лоши“. Слабо, DC, слабо!

Съвършен плюс на филма е намесата на биологията като наука, която обяснява един от най-важните и съществени моменти в сюжета. Включването на клетките на криптонианците, макар и завоалирано, дава добър тласък на историята и обяснява и един от най-специалните моменти от прикуъла, сиреч „Батман срещу Супермен“. Твърдението се избистря в главата на всеки един зрител, който добре си спомня издигащите се нагоре парчета влажна почва, когато нашественикът бе погребан и изоставен.

За дупето на Гал Гадот пък може да се напише отделен любовен роман, в който да изразя възхищението си от прекрасните седалищни части, с които камерата упорито и многократно си играе. Най-важното е, че съм способен да забравя нашественичката от друг свят, наречена Ева Грийн, и да насоча всичките си мисли към Гадот и нейния божествен задник, който може да възбуди дори половия орган на асексуално добиче. Обичам те, израелска богиньо!

Момиче за милион долара, че и повече!

Много сериозен коз на филма е музиката на Дани Елфман. Перфектно изпълненият маркетингов подход да се наеме Елфман за композиране е много добра стъпка, която се позиционира директно върху носталгията на по-възрастната публика. Елфман е впечатляващ композитор и не само, че се справя с поемането на щафетата от Джънки XL и Ханс Цимер; той умишлено използва семпли от работата си покрай „Батман“ и „Батман се завръща“ на Тим Бъртън, като с това допринася за времевото прехвърляне на зрителите в миналото, когато същите те са били дечурлига, а Майкъл Кийтън работеше неуморно по съдбите на Джак Никълсън и Дани Де Вито.

„Лигата на справедливостта“ не е това, което всички очаквахме, а рейтингът му в Rotten Tomatoes говори повече от достатъчно, ако случайно не вярвате на моята графомания. Прекалено високата летва не може да бъде прескочена и това вреди. Вреди не само на филма, но и на зрителите, които са израснали с Батман и неговите подопечни. Моята препоръка обаче е да гледате филма и да прецените сами дали сцената след кредитите не е върховният нърдовски оргазъм, който някога сте изпитвали. Сигурен съм, че ще ви хареса точно толкова, колкото няма да сте доволни от лигата.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*