Новините днес

Ретроспекция: Heat / Жега

Oткакто гледах „Жега“ на Майкъл Ман преди 21 години по видинската кабеларка, деля приятелите си на такива, които харесват филма, и на такива, на които е скучен. Не казвам гледали, защото ако не си гледал „Жега“, то или си отшелник в Непал, или си тотално скаран с добрия вкус неандерталец. Последните не са част от моята компания.

Тази година на българския блурей пазар (ако въобще има такова „животно“) имаше събитие: steelbook на „Жега“ на два диска, ремастериран от Майкъл Ман и с множество допълнителни материали. Излизането на тази метална кутийка предизвика у мен кеф, сравним с еякулация от победен гол на ЦСКА във врата на ПФК „Левски“ или от интимна форма на познанство с Моника Белучи и Адриана Лима едновременно.

Така и така гледам това произведение на изкуството минимум веднъж годишно и отдавна съм научил репликите наизуст, то реших да драсна няколко реда в опит да ви разкажа как се е пръкнал този мастърпийс и какво толкова му харесват хората по света (в т.ч. и аз). Приятно четене!

LA TAKEDOWN

През 1989 г. излиза телевизионният филм „Удар в Ел Ей“ (L.A. Takedown). Защо го споменавам и защо този филм е първообразът на голямото заглавие „Жега“? „Удар в Ел Ей“ е по сценарий и режисура на Майкъл Ман. Той е инспириран от действителна история от действащи лица от крими и полицейските среди, която история е разказана на Майкъл Ман от първо лице от единия от участниците в нея ,Чарли Адамсън, детектив и негов приятел. Ман е впечатлен от историята, в която се преплитат съдбите на едно екстремно ченге от една страна и на принципен и дисциплиниран обирджия от друга. Основната нишка в историята е възхищението, което Адамсън е изпитвал към престъпника Нийл Макколи заради качествата, които са го направили такъв професионалист, макар и в дейност като извършването на престъпления – дисциплина, находчивост и непреклонно отстояване на определени принципи.

Историята дотолкова запленява Майкъл Ман, че той замисля цял сериал по нея. Според него само един пълнометражен филм не би бил достатъчен. Така възниква идеята за лентата „Удар в Ел Ей“. Той е предвиден като пилотна серия на така замисления от Ман сериал. Ман е както режисьор, така и сценарист на филма. Всъщност сценарият е написан още през 1979 г., а едва десет години по-късно Ман успява да постави началото на реализацията на идеята си. Продукцията е нискобюджетна, тъй като форматът е за телевизия, което по това време означава и ниско качество (за разлика от настоящите продукции). Целият филм е заснет за около две-три седмици.

Ман създава многопластов наратив, далеч от простата опозиция протагонист – антагонист. Амбицията му е да пресъздаде на екран история с по-голяма дълбочина от стандартния гангстерски филм, с множество герои, които не са „черни“ и „бели“, а са пълнокръвни характери със своя история, минало и движещи ги напред мотиви. И всички тези съдби и пътеки да намерят пресечна точка, да се сблъскат и повлияят взаимно в един времеви момент, белязан от перфектно замисления и организиран банков обир, който момент се оказва повратен за съдбата на всеки един, докоснал се до двамата основни персонажа в историята.

Принципни различия с продуцентите карат Ман да монтира материала в пълнометражен теливизионен филм, носещ заглавието „Удар в Ел Ей“. Филмът остава незабелязан от критика и публика. Ман обаче продължава да е обсебен от историята и да работи върху нея, да прави нови проучвания и да преработва сценария. Това, което най-силно го притеснява и не му дава мира, е финалът на първоначалния сценарий. Действителните събития, разказани на Ман от Адамсън са, че прототипът на Хана или с други думи той самият е убил прототипа на Макларън – Нийл Макколи в улична престрелка през 1963 г. в Чикаго. Адамсън му разказва и за срещата им лице в лице с Макколи. Двамата са пили кафе в търговски център в Чикаго на булевард „Линкълн Авеню“ – среща, вдъхновила Ман за една от най-иконичните сцени в историята на киното.

В „Удар в Ел Ей“ прототипът на Патрик Макларън (престъпникът в историята) – Нийл Макколи, изигран във филма от Алекс Макартър, е застрелян в хотел от бандита Уейнгроу (Ксандър Бъркли). В новия вариант на сценария, който Ман ще реализира в „Жега“, Хана, като прототип на ченгето, застрелва Макколи в престрелка на летище, което повече се доближава до реалните събития. Макколи умира от ръката на единствения човек на света, с който имат еднакво мислене, с който толкова си приличат, независимо, че са от двете страни на барикадата, и това емоционално единство затваря историята и я прави монолитна и истински завършена.

НОВО НАЧАЛО

В едно свое интервю Ман признава, че докато работи вече по новия сценарий, се е оформила представата, че ролите на Винсент Хана и Нийл Макколи могат да бъдат изиграни единствено от Ал Пачино и Де Ниро. За негово щастие и двамата се съгласяват. Участието им във филма спомага за намирането на финансиране и го получава от „Уорнър брос“.

„Жега“ излиза на 15 декември 1995 г. Историята във филма с няколко думи: Лосанжелиското ченге Винсент Хана (Ал Пачино) се сблъсква лице в лице с най-печения престъпник в града Нийл Макколи (Робърт Де Ниро). Героят на Ал Пачино – Винсент Хана – е един от най-добрите полицаи, ръководител на отдел „Убийства“. Нийл Макколи е ръководител на елитна престъпна група, занимаваща се с обири. След дързък обир, Винсент попада на следите им, което ще доведе до драматична развръзка.

Критиците и филмовите фестивали не го отразяват. Няма нито една номинация за „Оскар“, „Златен глобус“ или пък за някой от престижните европейски фестивали. Защо тогава тази простичка наглед история е филм от световна класа? Такъв ли е наистина, ще опитам да обясня в следващите редове.

 КАСТ, ДЕ НИРО Vs ПАЧИНО

Участието на актьорските чудовища Робърт Де Ниро (Нийл Макколи) и Ал Пачино (Винсент Хана) за първи път заедно на екран и то с общи сцени е събитие. Двамата играят и в „Кръстникът II”, но не и в едно и също действие, нито пък на снимачната площадка. Двамата са титани, емблеми на Холивуд през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век. Каквото и твърдение да кажем за тях, то няма да е пресилено. Американското кино през тези 30 години е Де Ниро и Пачино. Започва и свършва с тях. Всички други са на километри зад тях в киномаратона. Тонове мастило е изписано за двете легенди. Често са сравнявани, заради множеството роли на гангстери и полицаи, които са изиграли, заради италианския си произход, почти еднаквата им възраст, това, че и двамата израстват в Ню Йорк. Дори най-популярният кино-сайт в България ги включва в киновикторината си с въпроса „Скорсезе с Де Ниро или Копола с Пачино?“.

Колкото и да опитва пресaта да ги вкара в общ калъп, двамата са много различни. Като се започне от детството им и средата, в която са израстнали, та до формирането им като актьори. Де Ниро се отърква в бандитските среди на „Малката Италия“, а Пачино расте сам и изолиран от връстниците си. Родителите на Де Ниро са хора на изкуството, а Пачино е отгледан само от майка си, която го издържа с тежък физически труд на няколко места. Но главното и важното е, че те са много различни като актьори. И двамата са последователи на системата на Станиславски за вживяване в героя, за сливане с образа. Пачино е ученик на легендарния Лий Страсбърг в „Актърс студио“, а Де Ниро на великата театрална актриса Стела Адлър в „Stella Adler” Studio of Acting. Адлър и Страсбърг първоначално работят заедно в „Актърс студио“ и изучават задълбочено изследванията на Станиславски. Разработвайки и стъпвайки на идеите му, те създават „Метода“ – продължение на системата на Станиславски, базирано на „емоционалната памет“. Де Ниро винаги се превъплащава в пресонажа. „Живее“ с героя и чрез него до пълно обезличаване на собственото „Аз“. Пачино, от своя страна, оставя индивидуален отечатък в героите си. Всеки образ, който пресъсздава е характерен и „пречупен“ през собствената му идентичност, което в никакъв случай не го прави по-слаб актьор от Де Ниро.

Точно това и получаваме в „Жега“ от двамата „мастъри“. Де Ниро ни предлага изтънчено, проникновено и обрано превъплъщение в образа на Нийл Макколи. Истински перфекционист, Де Ниро се потапя в света на бившия затворник, като обикаля няколко затвора и се среща с хора, лишени от свобода. Ал Пачино ни представя един агресивен, бароков, саморазрушителен Винсент Хана в противовес на „тихия“ Нийл Макколи. Майкъл Ман оприличава работата на Де Ниро в граденето на образа на внимателен строител, изграждащ сградата детайл след детайл. Пачино пък сравнява с Пикасо, който като с четка нанася внезапно няколко щриха върху платното и така рисува и обогатява персонажа си.

Палитрата от второстепенни герои също е впечатляваща – Джон Войт (Нейт), Вал Килмър (Крис Шеърлис), Том Сайзмор (Майкъл Черито), Даян Венора (Джъстин), Ашли Джъд (Шарлийн Шеърлис), Ейми Бренеман (Иди) и др. Относно представянето им ще цитирам „Лос Анджелис таймс“ – „Нито един от участниците в този филм не пропуска възможността да покаже стегнато, но в същото време осезаемо присъствие на екрана, което е сравнимо с най-добрите постижения на всеки един от тях“.

ДАНТЕ СПИНОТИ

Една от най-великите колаборации „режисьор – оператор“ в моите очи за винаги ще е Серджо Леоне с Тонино Дели Коли. Близо до тях поставям и работата на Майкъл Ман с друг италианец – Данте Спиноти. Сътрудничеството им започва с криминалния „Manhunter“ (1986) и продължава с филми като The Last of the Mohicans (1992), „The Insider” (1999), за който Спиноти получава номинация за Оскар и „Public Enemies” (2009).

Спиноти е истинска легенда и е отговорен за визията на филми като L’uomo delle stelle (1995) на Торнаторе, Frankie and Johnny (1991) на Гари Маршал, L.A. Confidential (1997) на Къртис Хенсън (с номинация за „Оскар“ именно за работата на Спиноти), и много други. Защо смятам Спиноти заCreme de la Creme (ако мога използвам този любим лаф на Владислав Апостолов) на операторското майсторство? На първо място заради магическите светове, които създава посредством композирането на кадъра, работата с осветлението и с цвета. Цветът като символ и като поетика. Майсторската работа с осветлението е отличителна черта на всеки добър оператор, а при Спиноти тя граничи със съвършенството. Светлината създава композицията на кадъра и ни насочва към авторската интенция в него: какво иска да ни каже режисьорът с кадъра, към какво иска да насочи, да изостри вниманието ни. И тук примери от богатата филмография на Данте Спиноти колкото искаш. Дори да споменем само работата му по “L.A. Confidential, повлияна от черно-бялата фотография на легендата Робърт Франк, ще е достатъчно. Творбата на Хенсон, създадена по едноименния черен роман на Джеймс Елрой, от друга страна е релация към жанровото кино на 40-те години и е истинско произведение на изкуството, пак благодарение и на работата на Спиноти.

Но темата на скромните ми разсъждения все пак е „Жега“, затова нека разгледаме една от любимите ми сцени във филма, инспирирана от картината на канадския художник Алекс Колвил. Картината е от 1967 г. с наименование „Pacific“. Колвил изобразява мъж, облегнат на отворена врата, гледаща към морето, докато пистолет „Браунинг“ лежи на масата на преден план. В нея и други свои творби Колвил силно застъпва темата за самотата и обречността. Та, в сцената от филма виждаме в близък план как ръка поставя пистолет и ключове на маса и звукът им отеква в полупразно жилище със страхотна гледка към океана. Камерата леко се одръпва и виждаме Де Ниро в гръб. Той се обляга с лявата си ръка на стената, обективът на камерите се фокусира и ни го показва в близък план, загледан към Тихия океан. Отново имаме преден план с пистолета върху масата и Де Ниро, който бавно излиза от кадър. Всичко това обляно в синя светлина. Бледо, примамливо, тихо синьо, в което е решен целият филм. Сцената е в самото начало на филма и само в рамките на няколко секунди, с три елегантно композирани кадъра, ни се разкрива цялостния профил на Нийл Макколи. Светът му е труден, сам и празен. Сцената започва и свършва с предния план на оръжието – рамкиране, валидно за света на Макколи – той живее с пистолета си. Взорът в Пасифика е взор на надежда и мечта за друг, за нов живот. Финалният кадър на сцената е предзнаменование за съдбата на Макколи. Брилятна сцена, събрала цялата сдържана обреченост, с която е пропит филма.

Друга сцена, чудесен пример за използването на светлината, е разговорът в колата между Нейт (Джон Войт) и Макколи. Нейт е донесъл доклад със снимков материал за това кой е Винсент Хана. Разказва му, че Хана е с три брака и е от тия, които обикалят нощем мотивирани. Много ми харесва как използването на светлината допълва чудесно разговорът, създава усещане за заплаха, предупреждава.

Иконичните сцени в „Жега“ са много. С тези две исках да онагледя тезата си за Спиноти. Други две ще представя по-долу. В едната Де Ниро и Пачино пият кафе…

САУНДТРАК/МОБИ

Няма голям филм без голям саундтрак и „Жега“ не прави изключение.

Композираната музика в „Жега“ е дело на композитора Елиът Голдентал („Оскар“ за „Фрида“), а в саундтрака звучат парчета на William Orbit, U2 с Brian Eno, Lisa Gerrard, Terje Rypdal и Ричард Мелвил Хол, известен под артистичния си псевдоним Моби. Последният едва ли има нужда от представяне, но все пак ето няколко думи за него. Американски музикант, композитор, продуцент, саундмейкър певец и диджей. Моби е един от хората отговорни за навлизането електронното звучене в попмузиката. Освен в „Жега“, Моби звучи и във филми като „Всяка една неделя“, „007: Винаги ще има утре“, „Плажът“, „Да изчезнеш за 60 секунди“ и „Светецът“. С Майкъл Ман са работили заедно и в силно подценения „Маями Вайс“, също със страхотен саундтрак, който съм въртял стотици пъти и особено парчето на Моби – „One Of These Mornings“.

Обръщам повече внимание на Моби поради знаковото парче в целият саундтрак – „God Moving Over The Face Of The Waters“, фон на хипнотичната финална сцена. Парчето е от вторият му албум „Everything Is Wrong“ (1995), който го прави прочут, като филмовата му версия е малко по-различна от тази в албума.

Саундтракът като цяло е тих, ненатрапчив, меланхоличен, в него няма открояващ се хит. Бавно, непатетично се просмуква във вените на ужасно красивия нощен Ел Ей, създавайки усещане за необратимост, самота и трагичност.

Финалът на „Жега“ е сюреалистично платно на големия художник Майкъл Ман, показващ ни летището като преходно, на ръба на цивилизацията място. Място, в което се движи Бог, в една онирична атмосфера, която електронният саунд на Моби сътворява.

ДЕ НИРО И ПАЧИНО ПИЯТ КАФЕ

И както споменах по-горе иконичните сцени във филма са доста, но ще акцентирам върху една, която според мнозина е знакова, емлбематична за лентата и го определя сама по себе си. Говоря за срещата на Де Ниро и Пачино „фейс ту фейс“. Тази сцена е наистина знакова за представянето на големия двубой, на противоборството между Де Ниро и Пачино. Смятам обаче, че филмът далеч не е само това, че е много повече и може би поради тази причина не идеализирам чак толкова сцената. Определено не е я смятам за най-важната във филма, но тя е с голям заряд за него.

Сцената е заснета без предварителна репетиция. Разбира се Майкъл Ман, Пачино и Де Ниро се подготвят за нея, обсъждат подробности, детайли, но не репетират текста. И тримата са на мнение, че това ще разруши автентичността ѝ. Те искат да запазят енергията на спонтанността. Това, което интересува Ман в сцената, е мотивацията на героите. Защо Хана спира Макколи и иска да пият кафе заедно? Каква нова информация може да получи, като екипът на Макколи е следен 24 часа в денонощието? Защо Макколи се съгласява? Нали вече знае кой е Хана, както и това,  че е по петите му? И отоворът е, че и на двамата им трябва човешкия контакт, за да могат при бъдещ сблъсък да предугадят какво ще направи противникът им. Всеки един от тях смята, че тази среща би му помогнала да намери изход в бъдеще. Разбира се, сцената се превръща в нещо повече.

Получаваме среща на двама мъже на средна възраст, малко уморени от живота, професионалисти, седнали един срещу друг на чаша кафе, в момент на кратковременно примирие. Говорят си за това какво е „нормален живот“. Хана споделя, че се спуска към края на третия си брак и животът му е бедствие. Макколи пък разказва, че си има момиче, на което споделя, че е търговец на метали. И двамата не умеят нищо друго и не искат нищо друго. И двамата се харесват, и двамата изпитват респект един към друг. Виждаме моменти на интимност, която двамата нямат с колегите, приятелите, дори с жените си. Получаваме не арена на сблъсък на архетипни врагове, а по-скоро виждаме противоположните страни на една и съща монета. Двете страни на един и същи човек. Разбираме, че Хана и Макколи, по един странен начин, се нуждаят един от друг, за да съществуват във собствената си вселена. Разбираме, че и двамата са сами по своему, но коренът на тази самота е общ. И тя им е нужна, за да вършат това, в което са най-добри. За да бъдат дисциплинирани, отдадени, самоосъзнати.

Данте Спиноти опитва различни гледни точки на заснемане, пробва странични кадри, както и снимки непосредствено над героите – много по-агресивни композиции, които поставят Де Ниро и Пачино като противоположни сили, гледайки се от двете страни на екрана. Материал, който Ман не използва. В крайна сметка Спиноти заснема сцената класически с две камери, по една зад раменете на Пачино и друга зад Де Ниро. Двете камери се движат едновременно, което ни позволява да видим как двамата реагират един на друг. Играта им само с езика на тялото и погледите е феноменална и затова вероятно тази сцена е емблематична за много от почитателите на филма.

ПРЕСТРЕЛКАТА

„Жега“ е филм, който не само не остарява, а като виното, става все по добър с времето. 22 години след излизането му, когато киното е затрупано с комиксови герои и CGI ефекти, екшънът в „Жега“ изглежда като учебник по кино. Сцената с банковия обир е имитирана, копирана и вдъхновила не само режисьори, а и истински престъпници. Съвремената Батман класика на Кристофър Нолън – „The Dark Knight“, е поклон и любовно писмо към епоса на Майкъл Ман. Същото може да се каже и за недотам успешния „Градът“ на Бен Афлек.

Снимките са истинско предизвикателство за екипа. Всичко се снима на открито, без декори, в центъра на Ел Ей. Няма как да затворят улиците за продължителен период от време и получават достъп до тях само в определени часове, и то само в събота и неделя. Налага се перфектно планиране. За да могат да репетират и да се готвят за снимките, Ман построява реплика на улицата от престрелката – точно копие включващо лампи, пощенски кутии, паркирани коли, всичко.

Отделно от това всички актьори се подготвят физически и технически за сцената в продължение на месеци. Те тренират под ръководството на британските SAS агенти. Вал Килмър става толкова добър, че кадри от неговите снимки се използват в Южна Каролина за обучение на специалните части.

Какво да кажем повече: 10 минути чисто изкуство, перфектен ритъм, визуална прецизност, истинска класика, която ще се изучава и след 50 г. в киноучилищата. Колкото и да я гледам не ми омръзва. Зарядът в нея не е изчезнал и след 100 гледания.

Тук искам да направя малко отклонение като кажа, че тандемът Майкъм Ман – Данте Спиноти доказва класата си в снимките на екшън сцени и в незаслужено подценения Public Enemies”. Пуснете си нощната сцена с преследване и стрелба с картечници между Бейби Фейс и Дилинджър и ще се убедите в думите ми.

ЖЕНСКИТЕ ХАРАКТЕРИ

„Жега“ не е конвенционалният, стандартен, генеричен криминален филм. Още една червена точка към това твърдение са женските образи във филма. Те не са притурка, не са придатък на историята, а една от важните и движещи сили. Трите основни женски персонажа във филма: Джъстин (Даян Венора) – съпругата на Хана, Шърлийн (Ашли Джъд) – съпругата на Крис (Вал Килмър) и Иди (Ейми Бренеман) – любимата на Де Ниро, са силни жени, които се борят за любовта си. Безспорният лидер сред трите е Даян Венора, която работи с Майкъл Ман и в другия му шедьовър – „The Insider”. Джъстин е най-непримиримата, образът й е построенен с интелигентна горчивина от Венора. За разлика от Иди, и дори от Шърлийн, която се надява Крис да се промени, тя няма никакви заблуди, за човека с който живее. За Джъстин е ясно, че Хана е женен много повече за работата си, отколкото за нея, а в сънищата му се разхождат трупове. Тя разбира това, но не иска да получи само „остатъците“ от съпруга си. Общото при трите е, че в някакъв смисъл те са мотивацията на всеки един от героите да действа по свой начин и с присъствието си ги провокират да влязат в играта. Несполучливото съжителство на Джъстин с Хана кара последният да не си седи вкъщи, а да обикаля цяла нощ, мотивиран да хване бандата на Макколи. Той пък, от своя страна, е мотивиран за един последен рискован удар, за да започне новия си живот с Иди. На Крис също му трябва удар, хазартът го е съсипал, парите му трябват, за да бъде с Шърлийн и детето си.

Перфектно изградени и изиграни персонажи от Венора, Ашли Джъд и Ейми Бренеман. Няма да е пресилено ако кажем, че трите правят най-добрите роли в кариерата си.

САРТР, КАЗАНДЗАКИС, КОЛВИЛ

Когото и да попиташ за „Жега“, то той ще ти каже, че това е филм за противоборството между архетипните образи на Полицая и Бандита, но и между Пачино и Де Ниро като техни конкретни изображения. Агресивният, експресивен, разрушителен и бароков Винсент Хана срещу затворения, принципен и последователен социопат Нийл Макколи. И все пак „Жега“ е жанров филм. Кое го отличава от останалите? Не е ли това поредния конвенционален криминален екшън, който само участието на Робърт Де Ниро и Ал Пачино спасява? Е ли е това ревизионистичен спрямо жанра филм? Не е ли една обикновена, семпла история, която можем да видим и прочетем навсякъде?

Дали перфектно напипаният ритъм и темпото, в което тече филма, го правят нещо повече от шаблонен екшън със звезден актьорски състав? Дали магическата операторска работа на Данте Спиноти, показващ ни един изумително красив, приказно син, опоетизиран нощен Ел Ей? Мащабната визия, едрите планове, меката на Холивуд, по-красива от Планктонните нощи във Фиджи, чудесно написаният и изграден бекграунд на героите, обясняващ ни постъпките и мотивите зад тях, харизматичните персонажи, безупречната актьорска игра, диалогът, реплики като „Don’t let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat if you feel the heat around the corner“. Меланхоличната музика на Моби, прецизността на Ман към детайла, която може да съперничи на перфекционисти като Стенли Кубрик, реалистичните престрелки. Всичко това, но и  нещо друго, нещо в повече, нещо различно.

Разбира се „Жега“ не е филм за битката между „добрите“ и „лошите“. Като всеки голям режисьор, Ман не морализаторства и не взима страна. „Жега“ е филм, в чиято сърцевина можем да открием Сартр, Алекс Колвил, Едуард Хопър, Робърт Франк и Казандзакис. „Жега“ е драма, пропита с фатализъм и обреченост. Това е пиеса, сякаш излязла от перото на Самюъл Бекет или Харолд Пинтър. И ако за Сартр „Адът – това са другите“, то за Хана и Макколи, Адът е Лос Анджелис. Гледайки филма разбираш, че те никога няма да го напуснат. Обречени са като Сизиф да бутат своя камък отново и отново, да го изпускат и пак да се връщат в началото.

Истински важните теми, които разглежда „Жега“ под пластовете куршуми, сблъсъците на характери и преследванията между полицаи и престъпници, са самотата, свободата, себереализацията и борбата не с другия, а със самия себе си. Ще отида още по-далеч, като кажа, че тук я има и темата за Бог. Богът на Никос Казандзакис. Защото добри и лоши няма, всеки докладва на своя генерал (Бог), всеки прави своя избор и всичко се случва тук и сега. Колкото и различни характери да са Макколи и Хана, за мен те са по-скоро двете страни на една и съща монета. И двамата са като трагични древногръцки герои. И двамата са затворени в тяхната клетка – Градът на светлината Ел Ей. Мястото, където са реализирани личности с това, което правят. Умът им се приспособява към този затвор, сърцето – не. Остава им „последното и най-голямо изкушение – надеждата“ (Казандзакис).

И двамата са сами. Самотата е цената, която плащат, за да бъдат това, което са, тя ги държи живи и нащрек. Жан-Пол Сартр пише: „Ако си самотен, когато си сам, то не си добра компания.“ Хана и Макколи са добра компания. Героят на Де Ниро го казва в прав текст: „Сам съм, но не съм самотен“.

И двамата обаче искат друг, нов живот. Маккколи го намира във възможността да избяги с Иди. При Хана това не е така буквално показано, но взаимоотношенията с жена му, с дъщеря му и фактът, че това е негов трети брак, загатват търсенията му. Подсъзнателното му желание е да напусне затвора. В почти сюреалистината атмосфера на летището, под звуците на „God Moving Over The Face Of The Waters“ на Моби, Хана убива Макколи. Единият вече не се надява на нищо, не се страхува от нищо, свободен е (Казандзакис). Другият остава сам с мъртъвците си.

Когато гледах за първи път филма, на 15-годишна възраст, финалът почти ме разплака. Симпатизирах на Де Ниро. Героят му беше моят идол за мъж.

Така трябваше да се държи един мъж.Мъж, който стои зад думите си, зад принципите си и поема последствията от действията си. Чест, достойнство, морал, принципи. Всичко това виждах в образа на Нийл Макколи.

Исках да приличам на него. И все още искам. Той е моят герой.

Обичам този филм. Толкова години беше част от мен. И все още е.

____
Oще от същия автор в рубриката „Ретроспекция“:
Имало едно време в Америка
Жестоки улици

5 Comments on Ретроспекция: Heat / Жега

  1. Браво Станислав Стефанов, страхотен труд! Анализа е задълбочен, поднесен е интересно и ми помогна много да разбера в цялост този наистина велик филм. Благодаря!

  2. Браво за чудесния анализ! Пригледа ми се отново 😉
    За сцената с престрелката мога да добавя един факт: и досега се използва като тринировъчно видео при подготовката на морски пехотинци в САЩ.

  3. Владимир Илиев // ноември 5, 2017 at 10:09 pm // Отговор

    Перфектна работа! Майкъл Ман и Казандзакис…какво повече може да иска човек от един филм!

  4. Страхотно ревю! На моменти чета това, което мисля и аз за филма. Чест е да контактуваш с хора, виждащи света (и на киното по подобен начин).

  5. Удоволствие беше и за мен,а също и повод ,да го гледам за пореден път.При толкова задълбочен творчески анализ,може би не е случайно ,но ще си позволя да добавя имената на Натали Портман и Дани Трехо.Говорейки за Моби ,да спомена и песента от „Борн“,а както и да изкажа задоволството си от новия филм с Де Ниро-„Комедиантът“.Поздравления за Станислав Стефанов,ще продължавам да чета работите ти!

Leave a comment

Your email address will not be published.


*