Новините днес

Suburbicon / Субурбикон

We are all livin' in America

Утопична американска картинка, в която се срещат Степфордските съпруги, Pleasantville и “Black Hole Sun” на Soundgarden. Сценаристи за чудо и приказ, изключителен актьорски състав, страхотна идея, интересна втора сюжетна линия, вълнуващ трейлър. Човек се чуди има ли как да се съсипе този иначе толкова симпатичен проект. За съжаление, „Субурбикон“ не покрива очакванията, въпреки гениалния си състав. Сгромолясването на изключително добрата идея за филма е видимо още в първите двадесетина минути поради изключително предвидимия развой на събитията, клишираните подходи към полово-обусловените похвати за убийство – жените убиват с отрова, а мъжете с хладни подръчни материали. Гениалните диалози на братя Коен и впечатляващите кадри са страхотна предпоставка, но за съжаление някъде се чупи цялостната идея с посланието, което филмът иска да даде. Изключителната актьорска игра на Оскар Айзък, Джулиан Мур, Мат Деймън и малкият Ноа Джуп в проекта обаче си заслужава да бъде гледана и преповтаряна, въпреки че от началото „знаем кой е убиеца“.

Филм със сценаристи братя Коен предполага само едно – изключителна черна комедия. Създателите на „Фарго“ са магьосници, що се отнася до оплитане на сатирата и абсурда в телесни течности и органи. И в „Субурбикон“ няма как безпогрешно да бъде разпознат техният сценарий,  преработен от Джордж Клуни и Грант Хеслов. Двамата стоят в дует и зад  “The Monuments Men”-  филм покъртително ( и с право) зле приет от зрители и критика. Дали ръката на Клуни личи – аз не смея да кажа, но едно е категорично – това съвсем не може да се каже че е филм, доближаващ се до класиките на братя Коен.

Събурбикон е градче, само идеята за което би накарала гражданин на новопостроената страна на неограничените възможности да еякулира. Жителите му са бели англосаксонци или ирландци, тук-там протестанти, евреи или презвитерианци – класически WASP, издигнал колоните пред домовете на собствениците на памукови плантации. Утопичен петдесетарски град в Съединените американски щати, където всичко мирише на прясно изпечен ябълков пай, дамите са с винаги каменно стилизирани букли във фризурите, мазни усмивки и дебели, щастливи деца. Филмът е красив, облечен в поли с висока талия с топли пастелни цветове, горчиво-шарен, предаващ съвсем достоверно атмосферата на дома, фризьорския салон и супермаркета. На фона на това идилично общество, в квартала се нанася дяволът в човешки образ – чернокожо семейство. Ступорът, в който белите са поставени, граничи с ужас и е едно впечатляващо събитие, което зрителят жадно поглъща, очаквайки развръзка. „Субурбикон“ се развива в ерата, в която думата негър се използва свободно, преди да бъде заменена с евфемизми като афроамериканец или N-word. Още с първото споменаване на думата „негър“, в съзнанието ми изниква неотдавнашното интервю на Наоми Кемпбъл, в качеството ѝ на репортер за британския Vogue с избрания за кмет на Лондон (мюсюлманин) от пакистански произход Садик Хан. В интервюто, коректността на лингвистиката е издигната до нереалистични висоти, със словосъчетания като The N-word и The P-word (вместо пакистанец). И ако сега толкова много намираме произхода си за срамен, то само преди 50 години факлите на междурасовата нетърпимост са били по-силни от фойерверки за 4-ти юли.

 Сюжетната линия за чернокожото семейство в утопичен бял град е изключително популярна, интересна, с огромен потенциал, който за съжаление не успява да бъде разгърнат във филма по никакъв начин. Напротив, семейството е обезличено до степен почти да не бъде визуализирано, с изключение на кратки кадри в супермаркета или по време на обществения бунт на съгражданите, искащи семейството да бъде изгонено със сила от градчето. Стига се до момент, в който дори знамето на Конфедерацията  е окачено под прозореца им. Всеки зрител в залата очакваше развръзката, апогея на тази история, поуката, смисъла. но за съжаление филмът издиша по този толкова интригуващ сюжетен въпрос.

Основната история разказва лъскавата обвивка на семейство Лодж, състоящо се от Мат Деймън, Джулиан Мур, отново Джулиан Мур и синът им Ники (Ноа Джуп).  Мат Деймън е леко понапълнял, но дори ризката му с късо ръкавче не може да скрие този свеж негов сексапил. Джулиан Мур е както винаги брилянтна, като влиза в ролята на образно казано „отчаяна съпруга“ номер 1 и номер 2. Всъщност, тя е в ролята на две близачки – едната от които омъжена за героя на Мат Деймън, и вследствие на катастрофа, предизвикана от съпруга ѝ, е прикована към инвалидна количка. По стара, очевидно не толкова българска традиция, аксиомата за балдъзата и двойните приключения, които един мъж получава, когато съпругата му има сестра, тук се превръща в теорема. Семейството е нападнато от гангстери, които убиват инвалидизираната героиня, освобождавайки терен за любовната история между господин Лодж и балдъза му. Любовта на новосформираната двойка разцъфва и пред очите на малкия Ники, който за съжаление става свидетел на интересния сексуален подход по оста баща – леля (в стил „Мачкай Гришо!“ с бекхенд с една ръка). Този класически дарк туист по братякоенски е всичко, за което публиката толкова обича Джоел и Итън; от онези явни, изключителни хрумки, които дори и да не знаеш кой е сценарист на филма, веднага ще познаеш почерка на „Фарго“.

Скандално добра роля на Оскар Айзък. Айзък е от актьорите, които буквално могат да се справят с всяка роля и всяко следващо превъплъщение се чака с нетърпение. Появата му е кратка и фантастична, а първите секунди дори те кара да се замаислиш „Абе аз това момче от къде го познавам?“. Жалко, че и неговият герой беше с изключително предвидим летален край и с крайно недостатъчно присъствие на екрана.

Джулиан Мур е една наистина класическа петдесетарска домакиня, а ролята ѝ подозрително напомня на тази в „Кингсмен: Златният кръг“ отпреди няколко месеца, поне откъм диабетично захаросана усмивка и поглед на вълчи капан. Тя е една от най-добрите живи играещи в момента актриси и филм с нейно участие не може да се нарече лош, имайки предвид и компанията, в която се появява. Джулиан успешно запълва пукнатините в този разочароващо предизвестен филм.

Блести,високо над всички малкият Ноа Джуп, който с покъртително доброто си изпълнение ни изнася буквално лекция по актьорски професионализъм. Такова овче спокойствие и панически ужас последно съм виждала у младата Дакота Фанинг. Убедена съм, че това дете тепърва ще се споменава с добро и ще е част от грандиозни проекти.

„Субурбикон“ е блестяща идея с кофти изпълнение, която в едно изречение може да обобщим с „Играли сме добро, но не сме имали шанс“.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*