Новините днес

Fifty Shades Freed / Петдесет нюанса освободени

Преди около 100 години получих трилогията на Е.Л Джеймс като подарък за рождения ми ден от двама хитрoумни приятели, родом от Люлин, и оттогава животът ми не е същият. И ако с тях все още сме приятели, то с книгите не искам да имам нищо общо. Тъкмо ги забравих, когато решиха да ги екранизират и гордият притежател на този разкошен сайт реши да ме ползва като пишещо острие на ревюта за Петдесет нюанса сиво. Не се оплаквам, тъй като интересът към тексовете е правопропорционален на интереса към филмите, и ако те носят на създателите си милиони печалба, то на нас ни остава само да ги обсъждаме с ирония, сарказъм и доза непукизъм.

Петдесет нюанса освободени е логично жалкият финал на филмовата трилогия, който някак успя да бие по тъпота дори предните две части, а това е една много нелека задача. Плюенето по филма обаче е доста елементарно и несложно, носи леко удовлетворение по отношение собствения ни живот, но тайно или явно доста жени, които вече имат право на лична карта, са упоени от „ценностите“, които филмът проповядва. В ролите отново виждаме Дакота Джонсън, издънка на Мелани Грифит и Дон Джонсън, внучка на легендата Типи Хедрен („Птиците“ на Хичкок), както и Джеймс Дорнан в ролята на Крисчън Грей. Така нареченият сценарий пак, както и във втората част на филма, е на Найъл Ленард. Рита Ора влиза в ролята на по-малката сестра на Крисчън Грей и представлява симпатичен полъх визуална екзотика. Както във всеки опит за софт порно, и тук има лош герой – Джак Хайд, в ролята Ерик Джонсън, безизвестен основно от телевизионии сериали, с нелоши заложби, тотално погребани след този филм. Жалко, много жалко, че не се появи Ким Бейсингър, защото тя, макар и натъпкана с ботокс като коледна пуйка и на достолепна МИЛФ възраст, е единственото наистина сексапилно присъствие в трилогията, но за съжаление я видяхме само в Петдесет нюанса по-тъмно. Героинята на Ким, Елена, бивша доминатрикс и любовница на младия Крисчън, се появява само под формата на SMS. И въпреки жалките опити на сценаристите да включат смешки във филма, то най-смешното нещо за тези два часа екранно време бе седящият до мен яростен фен на трилогията, който при изписването на екрана на името Елена възмутено коментира „ТАВА Е ТАА ДРЪТАТА УРУСПИЯ“. Сега ще кажете – „то е много лесно да оплюваш, я кажи ти кого би взела за главните роли във филма“, без грам колебание ви давам верен отговор – Медисън Айви и Джони Синс. В Медисън има толкова дълбочина, игра с погледа, тя е способна да изиграе всичко, без дори да говори, а Джони е ярък пример за личностно израстване и преобразяване във всяка роля, която животът може да поднесе на един актьор. И ако трябва да сме честни, Медисън е участвала в далеч по-заплетени и зрелищни режисьорски решения, отколкото е Петдесет нюанса нещо-си.

Т.нар. филм започва с израз на пищност и взаимно щастие между Анастейжа и Крисчън. А коя е най-щастливата възможна развръзка, кулминацията на един иначе толкова симпатичен момински живот – сватбата. Петдесет нюанса освободени стартира именно със сватба, на която трябва да отбележим, че булчинската рокля на главната героиня Ана е впечатляваща и ще остане в историята на екранните сватбени рокли наравно с произведението на Вера Уанг за първата сватба на Кари Брадшоу с Тузаря. Бялата рокля на Дакота Джонсън е дело на Моник Люлие, една от най-популярните и изключително талантливи дизайнери на сватбени облекла, създала също маскарадната рокля на екранната Анастейжа в предишната част на филма – Петдесет нюанса по-тъпо. Или „по-тъмно“, не си спомням. И с това свършва всичко красиво във филма, още на третата минута. Надявах се на промяна в поведението на Дакота Джонсън, да е добила пъстрата емоционалност на омъжената жена и да съумее да я претвори на екран. За съжаление единствената разлика в актрисата е все по-ясно изразените ѝ назолабиални бръчки и спесификата в заостреността на носа ѝ, която не знам как остави на сватбата воала пред лицето ѝ неразкъсан и също така повдига у зрителя въпроса дали Крисчън Грей все още притежава апандисит. Частни самолети, собствени яхти, меден месец в Париж, плаж на френската ривиера, каране на колело около Лувъра – не е ли това мечтата на всяка девствена литературна фенка, работеща в железария, каквато бе само преди известно време главната героиня? И ето това е ключът към успеха на това скромно, непретенциозно, лишено от креативност нещо, наречено Петдесет нюанса освободени. Не продава секс, продава илюзии. А за илюзии се плаща далеч по-скъпо, отколкото за секс. Не е важно дали сексът ти е продал нещо, а колко неща ти е купил, и на нескопосаната сексуално Анастейжа Стийл ѝ купи къщичка, яхтичка, апартаментче с изглед и безброй обувки. Ако оставим настрана илюзиите, които филмът успешно продава, то една много ясна и конкретна истина се откроява и тя е защо милионерът-егоцентрик със склонност към сексуална разкрепостеност (разкрепостеност според масата зрителки, според професионалистите в областта сексът между главните герои е лежерен като събота следобед пред телевизора). Да, най-нормалният, логичен и реалистичен избор за съпруга на Крисчън Грей е именно Анастейжа Стийл. Питате се защо? Приемете за секунда хипотезата, че сте скандално заможен млад мъж, по-голямата част от коремната и гръдната ви мускулатура може да бъде видяна с просто око (което се оказва доста важно за жените в процеса на търсенето им на партньор, не и според мен) и някак съумявате да ръководите с ум собствената си огромна корпорация. Имате спортни автомобили и костюми, които не са от абитуриентския бал, скроени са точно за вас и не ви стоят като подарени. Е, каква жена ще изберете за ваша спътница и партньор в живота? Гладна златотърсачка, която може да познае дали обувките ви Tod’s са миналогодишна колекция и знае точно с каква сила да придърпа вратата на колата ви, за да сработи вакуума? Или скромна девойка, която да „ахва“ и „ихва“ с всяко ново вино или дребен жест? Ето това е единственото достоверно нещо, най-голямата храна за душите на всяка смятаща се за нереализирана дама над 18 – илюзията един ден да имаш всичко, за което си мечтала, без да се налага да се бориш със зъби и нокти. Да влезем дълбоко в дебрите на т.нар сюжет, който е по-плосък и от Дакота Джонсън, а нейните скромни гърдички са богато показани ненужно много пъти. Нереалистичността на ситуациите, в които така старателно поставя героите си сценаристът Найъл Ленард, който съвсем случайно е съпруг на авторката на романите, клони към сюрреализъм. Да оставим за момент настрана материалната показност и разточителност, вилата в Аспен, до която се стига с частен самолет и няколко Аудита, и тъкмо решаваш че тази сценарна гофрета с течен шоколад, карамел и сладолед не може да стане по-сладникава, Крисчън добавя и захарен памук отгоре, като започва да пее, докато свири на пиано. Това е птица, НЕ, това е самолет – НЕ, това е диабет, и това е единствената физическа възбуда, която може филмът да донесе на нормално човешко същество – нуждата от инсулин. Освен пеенето, героят на Крисчън развива ужасяващо чувство за собственост към грозноватата си съпруга, което се материализира под формата на грозна ревност. Не подозирах, че ревността може да добие такива измерения, които те карат да „ревнуваш съпругата си от неродоното ви дете, защото, видиш ли, то щяло да бъде център на вселената за нея, вместо това да продължиш да си ти. Защото Дакота в някакъв момент и погрешка забременява, като това вкарва и важен образователен елемент във филма – ясно и категорично се обяснява с думи прости, че когато хората правят секс, женските хора е възможно да забременеят. Реакцията на Крисчън е умопомрачително противна, сякаш прадедите му са родени някъде около Меден Рудник. Това промени кривата на иначе равната емоция, която филмът предизвика у мен. Ако някой някога си позволи да се скара на мен или друга жена в мое присъствие, че е забременяла от него погрешка, това ще са последните думи, които изрича в жалкия си животец. Основната романтична идея на филма да включи доминацията – сексуална и в партньорските взаимоотношения между двама души, се губи и остава неразказана и без ясен финал Така и не разбрах според авторите на филма хубаво ли е да те доминират, на главната героиня харесва ли ѝ, еманципирана ли е, работеща жена ли е, ще се научи ли да готви сама и да съставя винените листи за съпруга си? Има една много плаха, тънка, и все още страхливо изказвана, да го наречем теория, на която аз самата съм защитник. Към момента не е възможно да се приеме за широкоразпространена, особено на фона на противоречиви движения като #MeToo и тази теория е връщането към едни нормални, не до кръв равнопоставени взаимоотношения мъж – жена. Дали искам да разполагам с финасовата си свобода? Да. Дали искам внимание от мъжа до себе си и да се лиша от носенето на тежки предмети? О, Да. Не искам да живея в брутално феминизиран свят, искам да изкристализират идеите на жените по отношение на това какво искат от отношението на мъжете към тях. Защото повярвайте ми, колкото и феминистка да е една жена и да говори еманципатката в нея, никоя не иска да рине сняг пред дома си и да си размразява колата ранните януарски сутрини. Мога да чета, да се образовам, да гласувам, да карам автомобил (при това добре като за жена), нямам нужда от повече женски права, света има нужда от човешки права, и всеки да си носи товара според Х и У хромозомата си.

Трилър елементите във филма са малко, но за сметка на това зле измислени, още по-зле режисирани и трагично изпълнени. За да оставя все пак нещо на въображението ви ще загатна само, че има отвличане, теглене на милиони долари от банкови сметки за няколко минути, отмъстителни бивши колеги, и шофиране на нисък спортен автомобил в пресечена местност.

Надявам се това да е последният филм, посветен на Петдесет нюанса сиво. Нека да сме хиляди нюанси Освободени от присъствието на Анастейжа и Крисчън, от малките ѝ гърдички и от безизразната му физиономия. Но както много добре знаем, „маркетинг“ не е мръсна дума и парите определят играта, така че нищо чудно догодина по това време да си говорим отново за тях, но от гледната точка на Грей. Поживём – увидим.

4 Comments on Fifty Shades Freed / Петдесет нюанса освободени

  1. Светослав Богданов // февруари 11, 2018 at 10:21 am // Отговор

    От скромния си опит мога да заявя, че това е най-жалкият „еротичен“ филм, който може да съществува в която и да е Вселена. Любителско клипче на ласките между две кучета би било по-добър филм. Книгите дори не искам да се мъча да коментирам. Залагам си главата, че „Секс партия бридж“ е в пъти по-кинематография от това недоразумение. 😛

  2. мария христова // февруари 11, 2018 at 3:56 pm // Отговор

    йеп! с кеф си прочетох статията!!!! мноооого ми хареса стила! евала!

  3. Илона Петрова // февруари 12, 2018 at 4:21 pm // Отговор

    Всичко това е хубаво, но защо обиждате хората от Меден Рудник?! Не съм от там, не познавам никого от Меден рудник…но заради един тъп филм много тъпо успяхте да обидите Меден рудник и българите…защото все пак Меден е рудник е в България 🙂 Жалко…

  4. Oshte filmi s anasteisha i kristchan

Leave a comment

Your email address will not be published.


*