Новините днес

The 15:17 To Paris / 15:17 до Париж

През 2015 г. на ЖП линията Амстердам – Париж е осуетен опит за извършването на поредния терористичен акт, целящ да разруши изградената от нищото и обединена в мощен съюз Европа. Осуетяването на трагедията обаче не е дело на специални части или на френски командоси, които биват пребити в българско село при случайно кацане с парашут.

Три момчета от Щатите, дошли на традиционния юротрип, случайно се оказват във влака, отивайки да разгледат Париж. По още по-голяма случайност, две от тях са военнослужещи в армията на собствената си държава. Имената и на тримата обаче ще останат завинаги вплетени в спомените на десетките пътуващи, които дължат живота си на повика на щастливата случайност.

Алекс Скарлатос, Спенсър Стоун и и Антъни Садлър са хората, които с голи ръце обезвреждат арабски терорист, успяват да спасят живота на тежкоранен, както и да предотвратят евентуалното убийство на незнаен брой пътуващи. Тримата, подпомогнати от писателя Джефри Е. Стърн, описват историята си в книгата The 15:17 to Paris: The True Story of a Terrorist, a Train, and Three American Soldiers,  а само две години след тежките събития, тримата са и главни герои в едноименния филм, дело на Клинт Истууд.

Не бива да се създава съмнението, че има по-подходящ режисьор за екранизацията на тази история .Самият Истууд е доказан патриот и е един от малцината, които имат визионерската способност да извадят вродения американски патриотизъм на показ, без той да пречи и да разваля удоволствието от показаното във филма. Това бе доказано с впечатляващия American Sniper с Брадли Купър, а линията за националния героизъм продължава и днес, когато Клинт наближава достолепните оседесет и осем години. Малцина са тези, които на тази възраст могат да се похвалят с бистър и проницателен ум, незамъглен от катаракта, болестта на Паркинсон или склероза.

15:17 до Париж обаче не е от класически патриотични филми, които поставят САЩ в богоугодна позиция. Това е само едно от положителните качества на филма, който иначе страда от доста драматургични проблеми. 15:17 до Париж акцентира не толкова върху предотвратяването на сериозния инцидент, колкото върху личностите на Скарлатос, Садлър и Стоун, започвайки от ранните им детски (и проблемни) години и стигайки до награждаването им от бившия френски президент Франсоа Оланд с най-висшето отличие в страната на хубавото вино и прекрасните сирена.

Трите момчета израстват като обикновени дечурлига, имали възможността да се родят в семейства на разведени родители. Майките им са олицетворение на класическата американска домакиня, която през XXI век разчита повече на вярата си в Бог, отколкото на рационалното мислене и възпитание. Момчетата обаче са обсебени единствено от войната и разполагат със сериозен детски арсенал, което пък само доказва наличието на сериозни пропуски в достатъчно голям брой семейства, живеещи зад Атлантика. Стилните препратки към Full Metal Jacket на Кубрик пък само допълват кинаджийската линия, която Истууд подхваща и държи до последния кадър. Безброй перипетии превръщат Скарлатос и Стoун във военнослужещи, а Садлър е само допълнение към тях, когато тримата предприемат тур из красивите държави на Европа. Тук е и първият и основен конфликт, който възниква между зрителя и режисьора. Прекалено дългото и разтеглено действие в градове като Рим, Венеция и Амстердам отегчават, вместо да нагнетят обстановката и да ни подготвят за сериозния екшън, което пък бе загатнато в последния трейлър на филма. Тримата герои обаче би следвало да са доволни от повторното изживяване на своята собствена история – ако не друго, то поне са получили безплатен райд из градовете, които са посетили п09реди три години.

Много важно е да се отбележи, че най-любопитната част от създаването на 15:17 до Париж е участието на самите Садлър, Скарлатос и Стоун. Истууд предприема необичаен ход и вместо провеждането на сериозен кастинг за трите роли, той взима трите момчета и им поставя амбициозната задача да изиграят себе си и да изпитат отново събитието, което ги е маркирало за цял живот като герои. Учудващото е, че те се справят относително добре, особено Скарлатос, за когото вече има подозрения, че е незаконен син на Клинт – приликата му със Скот Истууд е умопомрачаваща, а женската част от аудиторията в киното въздишаше всеки път, когато актьорът/войник беше на екран.

Побрана в час и половина, историята на 15:17 до Париж има по-скоро познавателна, отколкото патриотична цел. Филмът не възпитава жителите на каравани в Юта в мъст и не разчита да вдъхнови доброволци, които да бъдат поредните рейнджъри със снайпер в голите полета на Ирак и Афганистан. Неслучайно и премиерата се състои във време, което е прекалено късно за класиране за които и да било сериозни филмови награди. Клинт Истууд прави човешки филм, вадещ навън героична история, останала прикрита, незабележима и бързо забравена. Именно това е причината, поради която трябва да си подарите този филм; знайте, че някъде там съществуват безкористни сърца, които биха спасили и вашите тела, ако попаднете в животозастрашаваща ситуация.

Leave a comment

Your email address will not be published.


*


This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.